Читать «Дарът на орела» онлайн - страница 9

— Това Нагуалът никога не ми го е обяснявал — каза Ла Горда.

— Обяснявал ти го е — настоя Паблито.

— Ако знаех, че е толкова лошо, кракът ми нямаше да стъпи по тия прокълнати места — запротестира Ла Горда.

— На всеки от нас Нагуалът ни е казвал едно и също — намеси се Нестор. — Проблемът е в това, че не всеки от нас е слушал внимателно, или по-скоро всеки го е слушал по своя си начин и е чул онова, което е искал да чуе.

— Нагуалът казваше, че фиксирането на второто внимание има две лица. Първото и най-лесно лице е злонамереното. Понякога се случва сънувачите да използват своето сънуване, за да фокусират второто си внимание върху проблемите на света, като парите и властта върху хората. Другото лице е най-трудно за постигане и това може да стане, когато сънувачите фокусират второто си внимание върху проблеми, които не са нито в, нито от тоя свят, като например пътуването в неизвестното. Воините се нуждаят от безкрайна безупречност, за да достигнат до това лице.

Обясних им колко съм сигурен, че дон Хуан е разкрил някои неща пред някои от нас, а други неща — пред другите. Не можех например да си спомня дон Хуан някога да е обсъждал с мен злонамереното лице на второто внимание. А после им казах какво ми е обяснил дон Хуан във връзка изобщо с фиксирането на вниманието.

Беше подчертал пред мен, че всички археологически развалини в Мексико, особено пирамидите, са вредни за съвременния човек. Описал ми беше пирамидите като чужд израз на мисли и действия. Казал ми беше, че всяка вещ, всяка рисунка в тях, е била премерено усилие да се регистрират страни на вниманието, съвършено чужди за нас. За дон Хуан не само руините на културите от миналото съдържат в себе си опасни елементи; всичко, което представлява обект на маниакален интерес, има зловреден потенциал.

Веднъж бяхме разговаряли подробно за това. Беше станало в резултат на някои мои коментари относно недоумението ми къде да скрия записките си. Отнасях се с тях най-егоистично и се бях вманиачил за тяхната безопасност.

— Какво да направя? — бях го попитал.

— Навремето Хенаро ти беше предложил едно разрешение — беше ми отговорил той. — Както винаги, ти си помисли, че той се шегува. А той никога не се шегува. Каза ти, че трябва да пишеш с връхчето на пръста, вместо с молив. Ти не му повярва, защото не можеше да си представиш, че това е неправенето на воденето на записки.

Бях възразил, че предложението е било на шега. Мнението ми за мен самия беше, че съм специалист по обществени науки, който трябва да записва всичко казано и сторено, за да си направи съответните правдоподобни изводи. За дон Хуан едното нямаше нищо общо с другото. Да бъдеш сериозен студент нямаше нищо общо с това да си водиш записки. Лично аз не виждах никакво разрешение; предложението на дон Хенаро ми изглеждаше смешно, а не реална възможност.

Дон Хуан бе доразвил възражението си. Казал бе, че воденето на записки е начин да се ангажира първото внимание в задачата да се запомни, и че аз съм си водил записки, за да запомня какво е казвал и правил той. Препоръката на дон Хенаро не била шега, защото писането с върха на пръста ми върху лист хартия като неправене на воденето на записки щяло да подтикне второто ми внимание да се фокусира върху запомнянето и по този начин няма да трупам листа. Според дон Хуан крайният резултат би бил по-точен и по-мощен, отколкото ако съм си водил записки. Доколкото знаел, такива опити никога не били правени, но принципът бил непоклатим.