Читать «Дарът на орела» онлайн - страница 10

Известно време настояваше да го правя. Бях се обезпокоил. Воденето на записки играеше роля не само на мнемонично средство, но ме и успокояваше. Беше най-услужливата ми патерица. Натрупването на листове укрепваше чувството ми за цел и душевното ми равновесие.

— Когато се тревожиш какво да правиш с листата си — обясняваше ми дон Хуан, — ти фокусираш една много опасна страна от себе си върху тях. Всички си имаме такава опасна страна, това фиксиране. Колкото по-силни ставаме, толкова по-смъртоносна е тази страна. Препоръката към воините е да не притежават никакви материални вещи, върху които да фокусират силата си, а да я фокусират върху духа, върху истинската борба в неизвестното, не върху дребнавите щитове. В твоя случай записките са твой щит. Те няма да те оставят да живееш на мира.

Сериозно усещах, че нищо на тоя свят не би ме разделило със записките ми. Тогава дон Хуан ми измисли задача, свързана именно с неправенето. Каза ми, че за човек, егоист като мен, най-подходящият начин да се освободя от бележниците си, е да ги разкрия, да ги хвърля най-явно, да напиша книга. По онова време си мислех, че шегата му е още по-голяма от шегата да си водя записки с върха на пръста.

— Твоята натрапчивост да притежаваш и да не се разделяш с вещите не е единствена — беше ми казал той. — Всички, които искат да вървят по пътеките на воина, да следват пътя на магьосника, трябва да се освобождават от това фиксиране.

— Моят покровител — беше продължил той — ми казваше, че настъпва момент, когато воините наистина имат вече материални предмети, към които се привързват. Това пък пораждаше въпроса кой предмет би бил по-мощен или най-мощен. Останки от тия предмети все още се намират на тоя свят, отломки от надпреварата за сила. Никой не може да каже какво фиксиране са получили тия предмети. Мъже, далече по-могъщи от теб, са вливали в тях всичките страни на вниманието си. Ти едва си започнал да вливаш дребнавите си безпокойства върху своите записки. Още не си достигнал до другите нива на вниманието. Помисли си колко ужасно би било да се озовеш в края на пътеката си на воин и все още да носиш на гръб вързопчето със записките си. До това време записките ти ще са оживели, особено ако се научиш да ги пишеш с върха на пръста си, и пак ще трябва да трупаш листа. При тия обстоятелства никак няма да се учудя, ако някой забележи, че вързопчетата ти са започнали да ходят.

— За мен е лесно да разбера защо Нагуалът Хуан Матус не е искал да притежава нищо — обади се Нестор, след като свърших своя разказ. — Ние всички сме сънувачи. Той не е искал да фокусираме сънуваното си тяло върху слабата страна на второто внимание.