Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 162

Обяснението на дон Хуан беше като катализатор; изведнъж пълното въздействие на разказа на дон Хенаро ме потресе, когато започнах да свързвам всичко това с моя собствен живот.

— А хората, които обичам? — попитах дон Хуан. — Какво ще стане с тях?

— Всички те ще останат там зад теб — каза той.

— Няма ли как да ги възвърна? Мога ли да ги спася и да ги взема със себе си?

— Не. Твоят съюзник ще те отнесе сам към незнайни светове.

— Но аз мога да се върна в Лос Анджелис, нали? Мога да си взема автобуса или самолета и да отида там. Лос Анджелис пак ще бъде там, нали?

— Естествено — каза дон Хуан и се разсмя. — Там ще си бъдат и Мантека, и Темекула, и Тусън.

— И Текат — добави дон Хенаро много сериозно.

— И Пиедрас Неграс, и Транкитас — каза дон Хуан усмихнат.

Дон Хенаро задобавя още имена, същото направи и дон Хуан; и те се заеха да изброяват серия от най-комични и невероятни названия на градове и градчета.

— Летенето с твоя съюзник ще промени представата ти за света — каза дон Хуан. — Тази представа е всичко за теб: а когато тя се промени, променя се целият свят.

Той ми напомни, че веднъж му бях прочел едно стихотворение и сега ме помоли да му го кажа. Подсети ме с няколко думи и аз си спомних, че му бях чел стихове от Хуан Рамон Хименес. Това, което той имаше предвид, се наричаше „El Viaje Definitivo“ („Окончателното пътешествие“). Изрецитирах го.

… и аз ще си отида. Но птипите ще останат и ще пеят: и моята градина ще остане, зеленото дърво, и неговият извор. Много следобеди небесата ще са сини и лазурни, камбаните във кулата ще пеят, както те пеят днес следобед. Хората, които ме обичаха, ще си отидат, градчето ще се буди хубаво и ново всяка пролет. Но духът ми ще се носи винаги печален във същия потаен кът на моята градина със цветя.

— Ето това е чувството, за което говори Хенаро — каза дон Хуан. — За да бъде магьосник, човек трябва да пламти. Пламенният човек притежава земни неща, които са му скъпи — ако не друго, пътеката, по която ходи. Това, което ти каза Хенаро в своя разказ, е именно как Хенаро е оставил пламъка си в Икстлан: неговият дом, неговите хора, всичките неща, които е обичал. Сега той се скита само с чувствата си; понякога, както той казва, почти стига до Икстлан. Тук всички сме равни. За Хенаро то е Икстлан; за теб ще бъде Лос Анджелис; за мен…

Не исках дон Хуан да ми разказва за себе си. Той спря, сякаш бе прочел мислите ми.

Хенаро въздъхна и перифразира първите стихове от поемата:

— „Отидох си. А птиците останаха да пеят“.

За момент усетих прилив на някакво терзание и неописуема самота, която обгръщаше трима ни. Погледнах дон Хенаро и разбрах, че той като пламенен мъж сигурно е имал много сърдечни връзки, много неща, които е обичал и които е оставил зад гърба си. Ясно чувствах, че в този миг силата на неговия спомен ще рухне и че дон Хенаро е готов да се разридае.