Читать «Денят на обречения крал» онлайн - страница 4

— Уви, не са една и две Вражеските орди, нахлули в плодородните ни земи — отговори кралят и като се обърна към младежа, го запита:

— Щом знаеш, че вонящите османлии са там, защо не се биеш с тях? Защо не се присъединиш към войската ми? Нима за теб няма нищо скъпо, което трябва да браниш, дори животът?

Младежът обаче не се смути от въпроса, а отговори направо:

— Кралю Вукасане, тъй като вие сте крал и следователно богат, ухилените османлии искат да ви отнемат всичко и ще го направят! Но аз съм беден, не притежавам нищо, което те биха пожелали. Да не смятате, че тези овце са мои? Господарят ми ще има да се смее, ако разбере. Или смятате, че моят живот ми принадлежи? В такъв случай двамата изповядваме различна вяра. Не, вашите врагове там горе ще ме отминат, без да ми обърнат внимание.

Йован извади сабята си, а младежът отстъпи крачка назад, но кралят рече:

— Остави го, бедните са и бедни духом, а и той е прав, като казва, че дори крадливите османлии няма какво да му отнемат. При това сега имаме още едно основание да бързаме към Свети Андрей.

Но след като прекосиха широкото и плитко течение на Тополка, те излязоха на старото речно корито, покрито с дребен чакъл, в който затъваха конските копита. От нажежения чакъл лъхаше горещина и заслепяваше очите. Сред камънаците не вирееше нищо, само тук-таме цъфтяха макове и някакви крехки жълти цветя с по пет широко разперени венчелистчета. Чакълът проскръцваще и сякаш ги притегляше назад към водата. Затова, когато стигнаха брега, пътниците бяха съвсем грохнали, а жежкото слънце направо ги премазваше. Щом се добраха до подножието на първите възвишения, Йован скочи от коня и почти толкова непочтително, както бе говорил младежът, заяви, че не може да продължи по-нататък. Слязоха от конете и седнаха под едно дърво, където подухваше лек ветрец и сенките на клоните се преплитаха като лози върху каменистия склон. Откъснаха си от дървото няколко неузрели смокини и ги изядоха, а конете захрупаха оскъдната трева наоколо. Кръвта бучеше в слепоочията им; те заспаха веднага, щом се изтегнаха на земята.

Кралят се размърда и погледна нагоре — разлистените клони, отрупани с плод, приличаха на дърворезбования дебърски параван, тук също цвъртяха изгладнели птици и кълвяха плодовете. Слънцето грееше ниско зад хълмовете, той се надигна и, обзет от чувство за вина, извика:

— Йоване, Йоване, трябва да тръгваме! Какво чакаме тук, пълководецо?

Спътникът му се надигна, потърка очи и сърдито рече:

— Господарю мой, готов съм да умра за вас, когато му дойде времето, но когато ми се спи, трябва да спя.

Все пак станаха и кралят настоя да тръгнат веднага, въпреки че Йован искаше да похапнат от увитата в листа студена пъстърва, която бе взел за вечеря. Когато обърнаха поглед назад, към поаленялата от маковете равнина, те чуха звънците на овцете, които се прибираха да пренощуват; видяха и светлините на турския стан по билото на планината. Щом превалиха хребетите на следващите хълмове, тези картини и звуци скоро изчезнаха и нощта хвърли наоколо тънкото си було от мрак.