Читать «Денят на обречения крал» онлайн - страница 2

Той зарея поглед през отворения прозорец до леглото. Стаята в свещеническото крило гледаше право към езерото и водите му сякаш се плискаха досами перваза. Просторът пред взора му се нарушаваше единствено от тръстиките на отсамния бряг; отвъдният бряг бе просто смътна синкава линия, очертаваща водната шир. Дълго гледа нататък, докато накрая му омръзна да се взира в необятната водна пустош и обърна очи към вътрешността на помещението.

Въпреки че подредбата в килията бе съвсем скромна, тук имаше най-различни предмети, няколко раса, сечива, дори една мотика. Всички тези неща бяха поприбрани набързо, за да не се пречкат пред очите на краля, зад параван, поставен при долния край на леглото. Погледът му бавно се спря върху този параван.

Той представляваше дърворезба с изящна изработка и Вукасан лесно позна, че е дело на дебърските майстори, защото някои от техните работи красяха собствената му крепост. Сред разлистени клонки и лози бяха вплетени фигури на едри птици, които кълвяха плодове, момчета, полегнали на земята, свиреха на кавал, прасета се търкаляха сред цветя, издигаха се островърхи кули, пълзяха гущери с опашки, извити като турски ятаган. Многобройни бяха малките манастири, подобни на този, в който той бе намерил подслон. Пръснати като скъпоценни камъни из кралството му, те криеха безчет такива съкровища, ала сега това не радваше сърцето му.

Дълго лежа така, между езерото и паравана, като си мислеше, че трябва да стане и да побърза да стигне при родствениците си. На няколко пъти му се стори, че се е надигнал от постелята, но още лежеше, когато Йован застана на прага, разтревожено го погледна в очите и попита:

— Господарю, чувствате ли се достатъчно силен, за да тръгнем отново на път?

— Донеси ми сабята — отговори той.

И тъй, те потеглиха отново, но сега напредваха по-трудно, защото пътеката се изкачваше нагоре по склона. Макар и отпочинали добре, конете им не бяха спокойни и прелитащите край пътеката сойки ги стряскаха. Безпокойството им се предаде и на краля, обля го студена пот, а допирът на коравата бродерия на ризата върху гърдите му причиняваше болка. Пряко волята си той заговори на всичко онова, което терзаеше мисълта му, за неща, които един крал не би трябвало да разкрива и пред най-верния си пълководец.

— Страхувам се, че върху мен тегне злокобно проклятие — през зъби промълви той. — Докато младата ми съпруга гаснеше от треска в Битоля, аз слушах как вият вълците и ми се струваше, че те изричат името ми — сега знам, че е било така. Аз съм белязан, обречен съм на гибел.

— В такъв случай съм обречен и аз, и всички, които ви обичат — каза Йован. — Кралят — това е кралството и ако османлиите, дето се гнусят от свине, ви убият, ще настъпи краят на цяла Сърбия.

Тогава той съжали, че е изрекъл гласно мислите си, тъй като не подобаваше на сана на Йован да му отвръща по този начин, ала словата продължаваха да се отронват от устните му:

— Тъй както гиздавите ни дрехи не могат да скрият голотата ни от Бога, така и дърветата, които красят кралството ми, не могат да скрият Неговото проклятие над мен. Нали знаеш какво се разказва в легендите за преселението на многохилядните племена на южните, славяни — как сме били прогонени от варварите от земите на дедите ни, там нейде на изток, и сме пристигнали тук. И макар че вече столетия наред сънародниците ни обработват тази земя и ги полагат за последен сън в нея много поколения тя все още не е нашата родина. И аз се боя, боя се, Йоване, да не би тази земя да попадне под властта на тъмноликите османлии и на надменните им паши.