Читать «Денят на обречения крал» онлайн - страница 5

Сред прикритието на нощните сенки кралят даде воля на въображението си; представи си, че не е ранен и че младата му съпруга Симонида е още жива. Видя я до себе си и и каза:

— Дете мое, забелязваш ли как се разширяват границите на нашето кралство, а войниците и търговците стават толкова богати, колкото е бил дядо ми, великият Орусан. Българите чак до Бесарабия ни плащат васален данък, а византийците са толкова обезсилени и бедни, че всеки месец някой техен град преминава в наши ръце.

И си представи как тя се усмихва и му отговаря:

— Благи ми господарю Вукасан, това, което казваш, е хубаво, ала колко по-хубаво ще бъде да създадем такава държава, в която името Сърбия ще е скъпо дори за покорените народи. Нека в нея има не само екзекуции, но и закони, не само войници и саби, но и книги и университети и навсякъде да цари мир.

Тогава кралят се усмихна, погали косите й и рече:

— Знаеш, че за такава държава мечтая и аз, не само ти, както са мечтали и моят баща, и моят дядо. Ще изпроводим вест до учени люде от далечния Хилендар в планината, наречена Атон, за да дойдат и да просветят народа ни, ще повикаме и зографи и строители от Солун, които са по-вещи в работата си от нашите местни занаятчии. Ще се зародят нови изкуства и занаяти, като привлечем хора от Рагуза и Венеция, че и от по-далеч, придворни майстори от кралствата на цяла Европа, самият римски папа ще се отнася с уважение към нас…

— Скъпи господарю, в мечтите си летиш твърде нависоко, а това не е хубаво — тези думи той чуваше не за първи път.

— За мечтите никога няма граница. Знаеш ли коя е най-голямата ми мечта, дете мое? Мечтая си един ден да вляза на кон в Константинопол и да бъда коронясан за крал — не, за император на Византия! А ти не ще имаш нужда нужда от одежди — ще бъдеш цялата обсипана със скъпоценни камъни.

— Как ли ще ме зяпат твоите поданици тогава! — прихна тя, но смехът й прозвуча твърде тихо и неестествено — заприлича му по-скоро на подрънкване на поводи, той я изгуби в тъмнината и чу гласа на Йован до себе си:

— По-бавно, господарю, пътеката тук е стръмна и камениста.

Но в отговор кралят занарежда несвързани слова:

— Тя беше по-добър спътник от теб, макар и да признавам, че ти си по-смел. Как само се промени всичко през последните години! Може би си била права, че летя прекалено нависоко в мечтите си, защото вече не мечтая, а ти, скъпо мое дете, споделяло ложето ми, си отиде от мен и в ушите ми сега кънти само дрънчене на саби и вместо да си представям как те обсипвам със скъпоценности, аз трябва да кроя планове за битки със злобните османлии. Дий, конче, препускай, за да не загинем, преди да сме стигнали до портите на Константиновия град!

Пришпорен рязко, конят препусна в галоп и кралят дойде на себе си, изтощен повече от въображаемото, отколкото от действителното пътуване.

— На глас ли приказвах, Йоване?

— Това е ваше право, господарю — отвърна му пълководецът.

— Искам да ми кажеш дали говорех на глас!