Читать «Случка в интерната» онлайн - страница 13
Артър Конан Дойл
— Бога ми, Уотсън, мисля, че открих! — извика той. — Да, да, не може да бъде другояче. Уотсън, спомняте ли си днешните следи от крави?
— Да, от няколко.
— Къде?
— Ами навсякъде. И в блатото, и по пътеката, и около мястото, дето клетият Хайдегер е намерил смъртта си.
— Точно така. А кажете ми сега, Уотсън, колко крави видяхте в равнината?
— Доколкото си спомням, нито една.
— Странно, Уотсън: навред по пътя си виждаме следи, а нито една крава в цялата равнина. Много странно, нали, Уотсън?
— Да, странно.
— А сега, Уотсън, понапънете се, върнете се мислено назад! Представяте ли си тези следи по пътеката?
— Да, представям си.
— Спомняте ли си? Понякога дирите бяха такива, Уотсън — той нареди няколко хлебни трошици по следния начин: — ::::: — а друг път такива: — :˚:˚:˚: и от време на време така: .˚.˚.˚ — Спомняте ли си?
— Не, не си спомням.
— А аз си спомням и мога да се закълна дори. Ала в удобно време ще се върнем там и ще проверим. Сляп ли бях, та не си направих извод!
— А какъв е вашият извод?
— Един-единствен: чудна е тая крава, дето може да се движи и бавно, и в лек галоп, и в бесен кариер. Ей богу, Уотсън, такава хитрост не е за главата на селски ханджия! Пътят ни е чист, ако не се смята оня хлапак в ковачницата. Хайде да се измъкнем и да видим каквото е възможно.
В порутената конюшня имаше два несресани, непочистени коня. Холмс вдигна задния крак на единия от тях и се разсмя с все гърло.
— Стари подкови, а отскоро сложени… стари подкови, а нови гвоздеи. Този случай заслужава да бъде причислен към класическите. Да се отбием в ковачницата.
Хлапакът продължаваше работата си, без да ни поглежда. Забелязах, че очите на Холмс шареха насам-натам сред железните отпадъци и треските, пръснати по пода. Но изведнъж чухме отзад стъпки и се показа ханджията, гъстите му вежди бяха сключени над свирепите очи, мургавото лице — изкривено от злоба.
Той държеше в ръка къса тояга с метална глава и пристъпяше към нас с такъв заплашителен вид, че страшно се зарадвах, когато напипах револвера в джоба си.
— Мръсни шпиони! — крясна той. — Какво търсите тук?
— О, мистър Рубин Хейз — отвърна Холмс невъзмутимо, — май ви е страх да не би да намерим нещо.
С голямо усилие човекът се овладя и суровата му уста се отпусна във фалшива усмивка, по-страшна от присвитите вежди.
— Заповядайте, каквото намерите в ковачницата ми, вземете го — каза той. — Но вижте какво, сър, аз не обичам чужди хора да ми бърникат където им скимне без мое разрешение, затуй колкото по-скоро си уредите сметката и се изметете оттук, толкова по-добре.
— Добре, добре, мистър Хейз… ние съвсем нямахме лоши намерения — отвърна Холмс. — Просто разглеждахме конете ви. Но в края на краищата мога да стигна и пеш. Предполагам, че не е далеч.
— До вратите на Холдърнес хол има не повече от две мили. Ето пътя, отляво. — Той ни проследи с мрачен поглед, докато напуснахме заведението му.