Читать «Среща с Медуза» онлайн - страница 12

Само един вид балон може да действува в атмосфера от водород — най-лекият газ — и това е балон, изпълнен с горещ водород. Докато реакторът работеше, Фокън можеше да си остане горе, да се носи над един свят, в който се вместваха стотина Тихи океана. След като пропътува около шестстотин милиона километра, най-после „Кон-Тики“ започна да оправдава името си — въздушен кораб, плаващ по течението в атмосферата на Юпитер.

Макар край него да се простираше един нов свят, мина повече от час, докато Фокън можа да разгледа пейзажа. Първо трябваше да провери всички системи в кабината, да изпробва поддават ли се на управление. Трябваше да разбере колко топлина ще е необходима, за да се издигне с желаната скорост, и колко газ да освободи при спускането. А преди всичко стоеше въпросът за стабилността на кораба. Трябваше да нагласи дължината на кабелите, свързващи кабината с огромния във форма на круша балон, да убие вибрациите и да постигне възможно най-плавен полет. Дотук му провървя. На тази височина вятърът беше устойчив и доплеровият механизъм отчиташе, че скоростта му по невидимата повърхност долу е триста и петдесет километра в час. Много скромно за Юпитер, защото тук е наблюдавана скорост над хиляда километра в час. Но, разбира се, не скоростта беше важна сега. Истинската опасност идеше от бурята. Попаднеше ли в нея, само опитът, умението и бързите реакции можеха да го спасят, а това не бяха неща, които се програмират с компютър.

Чак когато се убеди, че има пълен контрол над странния си летателен апарат, той отговори на повикванията от Центъра за управление. Тогава отпусна надлъжниците с измервателните уреди и устройството за атмосферни проби. Сега кабината заприлича на доста небрежно украсена елха, но продължаваше да се носи плавно от ветровете на Юпитер и да праща поток информация към записващите устройства на кораба на километри разстояние от нея. И най-после можа да се огледа…

Първото впечатление беше неочаквано, дори разочароващо. Що се отнася до мащабите на нещата, то той така би могъл да лети и над най-обикновени земни облаци. Хоризонтът изглеждаше с нормални размери. Изобщо нямаше чувството, че се намира в свят, единадесет пъти в диаметър по-голям от неговия. Тогава погледна инфрачервения радар, който измерваше атмосферните пластове под него, и разбра, че това е просто зрителна измама.

Облаците изглеждаха на около пет километра под него, а в същност бяха на повече от шестдесет. И хоризонтът не беше на двеста километра разстояние от кораба, както му се струваше, а на две хиляди.

Кристалната повърхност на водородно-хелиевата атмосфера и огромните криви по планетата съвсем го бяха заблудили. Да се определят разстоянията тук беше по-трудно дори отколкото на Луната. Всяко нещо, което видеше, трябваше да се увеличава поне десет пъти.

Проста работа и не биваше да го изненадва. Въпреки това тя силно го смути. Имаше чувството, че не Юпитер е огромна планета, а че той се е смалил десет пъти от нормалните си размери. Може би с времето щеше да свикне и с нечовешките мащаби на тоя свят, но сега, щом се загледаше в невероятно далечния хоризонт, той получаваше усещането, че душата му се пронизва от вятър, по-студен и от атмосферата навън. И противно на всичките му доводи, конто изтъкваше преди, тук навярно наистина не беше за хора. А можеше той да е първият и последният, проникнал през облаците на Юпитер.