Читать «Среща с Медуза» онлайн - страница 13

Небето беше почти черно, ако не бяха няколкото перести облаци на двайсетина километра над него. Там, горе, на границата с Космоса беше студено, но с намаляване на височината се увеличаваше и налягането, и температурата. На нивото, където се носеше „Кон-Тики“, сега температурата достигаше петдесет градуса под нулата, а налягането — пет атмосфери. Сто километра по-ниско щеше да стане горещо както при екватора на Земята, а налягането — както на дъното на най-дълбокото море. Идеални условия на живот…

Една четвърт от краткия ден на Юпитер вече отминаваше. Слънцето беше извървяло половината си път, но светлината върху ненакъсания пейзаж от облаци имаше особен мек отблясък. Шестстотинте хиляди километра, които оставаха, отнемаха на слънцето цялата му сила. Въпреки ясното небе Фокън установи, че непрекъснато има чувството за един много мрачен ден. Когато паднеше нощта, тъмнината щеше да настъпи бързо. Макар все още да беше утро, във въздуха се усещаше есенен полумрак. А есента, разбира се, никога не идваше на Юпитер. Тук нямаше сезони.

„Кон-Тики“ се спусна точно в центъра на тропическата зона — най-малко живописното място на планетата. Морета от облаци, което достигаше чак хоризонта, беше в леко оранжева багра. Нямаше го нито жълтото, нито розовото, нито дори червеното, опасващи Юпитер на по-високи ширини. И самото Голямо червено петно — най-грандиозната особеност на планетата — се намираше хиляди километри на юг. Съблазнително бе да се спусне там, но южните тропически смущения бяха необикновено активни, а скоростта на течението достигаше хиляда километра в час. Да се навира във водовъртежа на неизвестни сили беше все едно сам да си търси белята. Голямото червено петно и неговите загадки трябваше да почакат други експедиции.

Слънцето, което тук се движеше два пъти по-бързо по небето, отколкото на Земята, сега наближаваше залеза си и огромният сребърен балдахин на балона го заслони. „Кон-Тики“ продължаваше да се носи бързо и плавно с неизменната скорост от триста и петдесет километра в час, но само радарът отчиташе това. Нима тук винаги е толкова спокойно, питаше се Фокън. Излиза, че учените, които така компетентно говореха за безветрените зони на Юпитер и определяха екватора като най-тихото място, в края на краищата са знаели какво говорят. Към всички тези предсказания той се беше отнесъл много скептично и се съгласи с един необикновено скромен изследовател, който направо заяви:

— Няма специалисти по Юпитер!

Да, но до края на днешния ден вече ще има един.