Читать «Малчугана» онлайн - страница 11

Все пак това май беше нещо от рода на истерията и щом се съвзех малко, дори се зарадвах, че истериите ми са в такава съвършено безобидна форма. Общо взето, беше ми ясно, че с моята работа тук е свършено. И изобщо навярно няма да ми се случи да работя повече в Космоса. Естествено, беше безумно обидно и — какво да говорим — срамно, че не издържах и се провалих още при първата практическа задача, а пък ми се струваше, че като начало са ме изпратили на най-безопасното и спокойно място. И още — беше ми срамно, че на времето изпитвах самодоволна жалост към Каспар Манукян, когато той не издържа конкурса за проекта „Ноев ковчег“ заради някаква си там повишена нервна възбудимост. Представях си бъдещето в най-черна светлина — тихи санаториуми, медицински прегледи, процедури, внимателни въпроси на психолози и цели морета от съчувствие и жалост, съкрушителни вълни от съчувствие и жалост, които се стоварват върху ми от всички страни…

Отхвърлих рязко кожуха и седнах. Добре, казах аз на тишината и пустотата, вие победихте. От мен не можа да стане Горбовски. Някак си ще го преживеем… Значи така. Още днес ще разкажа всичко на Вандерхузе и утре сигурно ще ми изпратят замяна. Но, дявол да го вземе, в какво състояние беше моята площадка! Том бе изваден от строя, графикът — нарушен и оная идиотска огромна яма край пистата… Изведнъж си спомних защо дойдох тук, дръпнах чекмеджето на масата, намерих кристалофона със записа на ируканските бойни маршове и внимателно го прикрепих към дясното си ухо. Звукова завеса, казах си за последен път. Взех кожуха под мишница, влязох отново в кесона, няколко пъти дълбоко поех въздух и го издишах, за да се успокоя напълно, включих кристала и излязох навън.

Сега ми беше добре. Около мен и вътре в мен ревяха варварските тръби, дрънчеше бронз, биеха барабани, като удряха тежко с крак, покритите с оранжев прах телемски легиони преминаваха през древния град Сетем; горяха кули, падаха покриви и страшно, потискайки разума на врага, свистяха бойните дракони-стеноломи. Обкръжен и обграден от тези шумове, идващи от древността, аз влязох отново във вътрешността на Том и без всякаква пречка довърших профилактиката.

Джек и Рекс вече подравняваха ямата, а в карантиите на Том се напомпваха последните литри аргон, когато видях над плажа стремително растящо черно петно. Глайдерът се връщаше. Погледнах часовника си — оставаха още две минути до осемнадесет часа по местно време. Аз издържах. Сега вече можеше да се изключат литаврите и барабаните и отново да се обсъди въпросът: струва ли си да се безпокои Вандерхузе, да се безпокои базата, защото няма да бъде много лесно да ми се намери замяна, пък в края на краищата това все пак е едно извънредно произшествие, заради него може да се забави работата на цялата планета, ще долетят всевъзможни комисии, ще започнат контролни проверки, работата ще спре, Вадик ще ходи зъл като дявол, а като си представя и как ще ме погледне докторът по ксенопсихология, членът на Комкон, специалният пълномощник по проекта „Ноев ковчег“ Генадий Комов, изгряващо светило на науката, любим ученик на доктор Мгоба, нов съратник на самия Горбовски… Не, всичко това трябва да се обмисли внимателно. Гледах приближаващия се глайдер и си мислех: всичко трябва да се премисли най-щателно. Първо, имах още на разположение цяла вечер и, второ, предчувствувах, че всичко това временно ще бъде отложено. В края на краищата моите преживявания засягаха само мене, докато оставката ми беше не само личен въпрос, тя, може да се каже, засягаше всички. Така че все пак да отложим.