Читать «Малчугана» онлайн - страница 9

— Е, как е? — осведоми се Вадик.

— Никак — отвърнах аз.

— Не измисли ли нещо?

— Нищо — казах. Усетих се, че закривам микрофона.

— Нещо лошо се чуваш — каза Вадик. — И все пак, какво смяташ да правиш?

— Ами все някак… — измърморих, без да мисля какво говоря. Детето продължаваше да плаче. Сега то плачеше по-тихо, но все така отчетливо.

— Какво ти е, Стас? — загрижено каза Вадик. — Да не би да те събудих?

Страшно ми се искаше да му кажа: „Слушай, Вадка, тук при мен през цялото време плаче някакво дете. Какво да правя?“ Съобразих обаче навреме как щеше да бъде възприето. Затова се окашлях и отговорих:

— Знаеш ли какво, ще ти се обадя след час. Тук нещо ми се върти в главата, но още не съм напълно сигурен…

— Добре-е — провлече учудено Вадик и прекъсна връзката.

Постоях още малко край радиостанцията, после се върнах при моя пулт. Детето изхлипа няколко пъти и затихна. А Том отново стоеше. Този развален сандък пак беше спрял! Джек и Рекс също стояха. Натиснах с всичка сила клавиша на контролното повикване. Никакъв ефект. Доплака ми се, но в този момент съобразих, че системата е изключена. Нали аз сам я изключих преди два часа, когато се заех с програмата. Ама че работник се оказах! Може би трябва да съобщя на базата и да помоля да ми изпратят замяна? Ама че обидна история… Осъзнах, че чакам със страшно напрежение кога всичко ще започне отначало. И разбрах, че ако остана тук, в кабинета, ще се ослушам и ослушвам и нищо няма да направя, само ще се ослушвам и естествено ще чуя, какви ли не неща ще чуя!

Включих решително профилактиката, снех от рафта кутията с инструментите и почти бегом изскочих от кабината. Стараех се да се владея и този път се справих с кожуха доста бързо. Леденият въздух, който ме щипеше по лицето, още повече ми помогна да се стегна. Токовете ми скърцаха по пясъка, крачех, без да се оглеждам, към строителната площадка, право към Том. Не поглеждах и встрани. Айсберги, мъгли, океани — отсега нататък не ме интересуваха. Пазех си здравето за своите непосредствени задължения.

Най-напред проверих рефлексите на Том. Рефлексите му бяха в превъзходно състояние. „Отлично!“ — казах аз гласно, извадих от кутията скалпела и с едно движение, като на изпит, отворих задната черепна кутия на Том.

Работех с упоение, дори с някакво настървение, бързо, точно, разчетливо като машина. Мога да кажа само едно: никога в живота си не съм работил така. Замръзваха ми пръстите, замръзваше ми лицето, трябваше да дишам не както си искам, а внимателно, за да не се наслоява скреж по операционното поле, но дори и през ум не ми минаваше да вкарам киберите в корабната работилница. Ставаше ми все по-леко, не чувах нищо неестествено, забравих вече, че мога да чуя нещо неестествено, и на два пъти изтичах до кораба за сменни възли за координационната система на Том. „Ще ми станеш като новичък — приказвах си аз. — Повече няма да ми бягаш от работа. Теб, старчето ми, ще те излекувам, ще те вдигна на крака, човек ще те направя. Иска ли ти се да си човек? И още как? При хората е добре, там ще те обичат, ще треперят над теб, като писано яйце ще те гледат. Но какво да ти кажа? Къде си тръгнал човек да ставащ с този аксиоматичен блок. С него не при хората, ами и в цирка няма да те вземат. С такъв аксиоматичен блок ти ще започнеш да се съмняваш във всичко, да се замисляш, ще се научиш дълбокомислено да си бъркаш в носа. Струва ли си, значи? Пък и за какво е нужно всичко това? За какво са всички тези писти, фундаменти? Но сега аз, гълъбче…“