Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 34

— Може би, капитане — изгледа го замислено Куинси — може би…

Така в шеги и сериозни разговори премина денят. Вече бе започнало да се свечерява, когато наближиха залива. Решиха да вечерят и веднага след това да си починат, като Севаро останеше на пост за през нощта.

Рано сутринта щяха да стъпят на острова.

Капитан Севаро скърби

Край бреговете на Венеция

Островът не беше се променил много през тези години.

И все пак Куинси нямаше как да не забележи, че северната му страна е почти наводнена, а дърветата — изкоренени.

Какво ли бе ставало тук?

Той с ужас си помисли, че Толедо и баща му са загинали, но се постара да изхвърли тази мисъл.

Оглеждаше се наоколо с надеждата да открие признаци на живот в това запустяло (както изглеждаше на пръв поглед) място.

Някой сложи ръка на рамото му и той подскочи като ужилен.

— Какво ти е, Куинси? — беше Севаро, който го гледаше учудено.

— Ах, вие ли сте, капитане? — въздъхна с облекчение Куинси — Попитахте ли ме нещо?

— Да. Да не би да си уплашен?

— Не, сър. Просто се бях замислил. Стреснахте ме, когато се появихте така изведнъж.

— Помниш ли мястото, където са те настанили Толедо и Мануел?

Той не отговори!

Въпреки че бе разгледал острова, не можеше да си спомни къде е бил. Все пак оставаше надеждата, че още не са обходили целия остров.

— Не, сър — въздъхна той — Може би трябва да търсим на изток — Куинси явно се колебаеше. — Да, ще тръгнем на изток — заяви решително той — Все трябва да открием нещо, нали?

— Добре, Куинси. Ти ставаш наш водач. Хайде, всички след нас — извика полковникът на останалите, които тревожно се оглеждаха наоколо.

— Има ли диви животни тук? — попита Анджела.

— Не зная какво имаш предвид като казваш „диви животни“ — отговори с усмивка Куинси — Ако говориш за гризли или вълци, не се безпокой, сестричке, няма да им дам да те схрускат — пошегува се той.

— Много смешно — промърмори Анджела повече на себе си, отколкото на брат си. После реши да отвърне на шегата му:

— Ти проявяваш обичайния си хумор, братле, но се обзалагам, че ако мечките и вълците са изгладнели, ще предпочетат теб — я виж как си се загладил.

Това предизвика бурния смях на спътниците им, особено на полковника.

— Е, лейтенант, върнаха ли ти го? — потупа той по рамото намръщения шегобиец. — Браво, Анджела, шегата ти наистина подейства — погледна я той с усмивка.

— Благодаря, сър — тя отвърна на погледа, но не и на усмивката му.

Куинси погледна часовника си. Бяха вървели около час, а все още нямаше следи от хора. Бяха навлезли дълбоко в гората, където подухваше лек ветрец и внезапно почувствал прохладата, той потръпна. Огледа се наоколо и съзря малка полянка сред дърветата, където слънцето все още припичаше.

— Какво ще кажете да починем? — каза той, като потръпна отново.