Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 35

— Какво има, лейтенант? — засмя се Анджела — Да не би да ви побиват тръпки от гората, или може би ви е страх?

— За ваше сведение, стажант Медейра, не ме е страх нито от дивите зверове, нито от гората, а най-малко от студа. Не забравяйте, че съм преминал през много премеждия, особено след като паднах от борда на „Делфин“, когато бушуваше буря и водата бе леденостудена.

Бяха се разположили удобно на полянката, където останалите от групата слушаха с интерес шегите, които си подхвърляха Анджела и Куинси.

— За второто може и да си прав, Куинси — каза сериозно Анджела — но аз съм стажант де Каста, а не Медейра.

— Какво — обърна се към нея лейтенантът — Как така?

— Ами така, Куинси — Анджела изглеждаше смутена — Смених името си, когато се записах във военноморското училище.

— Но защо? — той не разбираше.

— За да ми отмъсти — намеси се капитанът — Знаеш, че всички са те мислили за мъртъв, с изключение на Анджела и неколцина твои приятели. И кой беше виновен за това? Аз, разбира се, твоят капитан.

— Но, сър…

— Тя не е виновна, Куинси — прекъсна го Севаро — просто е мислила, че аз съм виновен за изчезването ти и е искала да постигне възмездие за теб, и ме е намразила за това, че съм те приел на кораба, при все, че си бил още дете, както ме мрази и сега, за това, че…

— Това не е вярно, и вие го знаете, сър! — прекъсна го Анджела.

— За това, че съм се влюбил в нея, въпреки разногласията помежду ни — довърши Севаро мисълта си, хвърляйки бърз поглед на Анджела.

— По дяволите, Анджи — изруга гневно Куинси — Този човек е лудо влюбен в теб, а ти се правиш, че не забелязваш. Защо искаш да му отмъстиш? Той не е виновен за моето изчезване.

— Това не те засяга, Куинси — каза тихо Анджела.

— Напротив, много ме засяга. Защото само аз бях виновен за това, което ми се случи. Наруших всички военни правила и не изпълних заповедта на своя капитан.

— Не го защитавай, моля те — тя го гледаше като разярен звяр, готова да се нахвърли върху му.

— Не защитавам никого, Анджи. Това е самата истина. Когато капитанът извика: „Всички в каютите!“, видях нещо, което накара сърцето ми да спре. Това беше огромна вълна, която щеше да разбие кораба на парчета. Най-застрашен беше той, защото бе поел руля, а боцманът опитваше да вдигне платната, затова…

— По дяволите, Куинси, млъкни — по лицето й се стичаха сълзи.

— Затова — продължи той — се затичах към него, но за съжаление не успях да стигна навреме, а той дори не ме е чул, че го викам…

— Викал си ме? — Севаро бе изумен.

— Да, сър, преди да се затичам към вас, ви извиках да се приберете, но тъй като не ми обърнахте никакво внимание, реших да действам, и тази постъпка едва не погуби живота ми. Вие не носите никаква отговорност за това.

Полковникът бе онемял!

Този разговор се водеше на полянката, където слънцето вече бе спряло да припича и всички решиха да продължат. Вървяха тихо и предпазливо, всеки от тях бе зает с мислите си.

Най-вече Анджела и капитан Севаро.

Куинси бе разкрил една истина, неизвестна никому досега.

Въпреки че бе разгневен на сестра си за това, че е постъпила в Академията под друго име, той трябваше да признае, че бе много по-смела и дръзка от него.