Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 25

— Толкова късно! — възкликна той — Не, сестричке, това не е в стила й. Отивам да я потърся.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя.

— Разбира се. Ти отиди в ресторанта, а аз ще тръгна към площад „Сан Марко“. Среща пред „Двореца на доджите“.

— Разбрано!

Тя се запъти към ресторанта на хотела, но бе убедена, че Анджела не е там.

Фатима се замисли.

Предния ден се бяха разхождали с гондола.

Дали Анджела не беше при каналите?

Тя се запъти нататък. По пътя си припомняше всяка минута, която бяха прекарали там. Спомняше си още, че Анджела искаше да се върне там по-късно, но Севаро бе зает и тя се примири.

Сега Фатима бе сигурна, че Анджела е при гондолите.

Когато пристигна, вече минаваше полунощ. Все пак тя скоро откри, че търсенето не е било напразно.

Анджела бе близо до главната жп гара „Санта Лучия“. Беше се облегнала на един огромен стълб и задълбочено гледаше морето.

— Знаех си, че ще те намеря тук! — каза Фатима.

— О…! — възкликна Анджела. — Здравей, Фатима. Как ме откри?

— Просто си припомних, че искаше да се върнеш тук. Навярно това място много ти харесва.

— Да — каза Анджела. — Всъщност, мислех за Куинси и…

— И гледаше морето така, сякаш всеки момент ще излезе от водата.

— Иска ми се да е тук сега. Градът щеше да му хареса. Но да не говорим за това сега. Тони не е ли с теб?

— Тръгна към площад „Сан Марко“. Ще се срещнем пред „Двореца на доджите“.

— Виждаш ли каква съм? — каза тъжно Анджела — Създавам ви само неприятности.

— Не се безпокой. Брат ми никога не би те укорил за това, което правиш. Знаем как се чувстваш. Но не бива да изчезваш просто така. Трябваше да се обадиш.

Анджела усети загриженост в гласа на Фатима и въздъхна тежко.

— Да — каза тя — грешката е моя. Реших да се поразходя и съм изгубила представа за времето.

Те замълчаха.

— Мисля, че е време да тръгваме — каза Фатима — Тони сигурно ни чака.

Анджела трудно се отдели от гледката.

Но Фатима беше права — Севаро сигурно много се тревожеше за нея и трябваше да го успокоят.

Когато стигнаха до „Двореца на доджите“, той вече бе там и нетърпеливо ги очакваше.

— А, ето ви най-сетне — възкликна Севаро — Анджела, къде беше? Изплаши ме до смърт.

— Извинявай, Тони. Просто исках да остана сама. Замислих се за Куинси и… тя замълча виновно.

Севаро се приближи и я прегърна.

— И си изгубила представа за времето…

— Откъде знаеш? — удивено го попита тя.

— Винаги става така, когато мислиш за него. Но той все някога ще се появи, сигурен съм.

— Тони, минаха 10 години. Вече започвам да губя надежда, че…

— Недей така, Анджела — прекъсна я Севаро — Той обеща да стане офицер. Където и да е сега, поне съм сигурен, че ще изпълни дадената дума.

— А ако грешиш? — попита колебливо Анджела.

— Не, скъпа, ще видиш, че съм прав.

Севаро говореше убедително, но в сърцето си чувстваше, че надеждата да открият Куинси бе много слаба.

И той като Анджела започваше да губи надежда. Но не искаше тя да страда, не можеше да я остави сама с болката й, твърде слаб бе щитът му срещу нея. Обичаше я безрезервно, а с нищо не можеше да й помогне.