Читать «Във властта на морето» онлайн - страница 23

Мъжът внезапно хвана ръката на младата жена и тя го погледна.

— Колко са щастливи — промълви той — Дали и ние с теб ще бъдем така щастливи някога?

В отговор тя сведе очи и отвърна глава от него.

— Анджела…! — тя пусна ръката му. В очите й напираха сълзи.

Да! Това бяха капитан Антонио Севаро и Анджела, които преди няколко дни акостираха във Венеция и щяха да се установят там през следващите три месеца. Щастието и почивката им бяха заслужени, но те изглеждаха нещастни.

Дали някога щяха да открият Куинси?

От очите на Анджела се стичаха сълзи. Не можеше да каже на Севаро, че го обича с цялото си сърце, болката бе твърде силна. Тя го погледна през сълзи. Това, което видя, я накара да вдигне ръка и да изтрие сълзите от лицето си.

Да! Той също плачеше!

Остра болка прониза сърцето й. Разбра, че без да иска го е наранила.

Анджела хвана ръката му и я притисна до сърцето си. Севаро я погледна.

— Не се тревожи, Антонио — каза тя — Надявам се някой ден, когато болката ми се поуталожи, да бъдем щастливи като тях — посочи тя тълпата младоженци.

— Как ме нарече? — той бе озадачен от това, което чу току-що.

— Мисля, че не е редно да те наричам „капитане“, когато сме сами. Предполагам, че връзката ни е факт, или греша?

— Не знаеш колко дълго чаках да признаеш връзката ни. Не знаеш как всяка нощ заспивах, мечтаейки за деня, в който ще чуя името си от твоите уста. Толкова много те обичам, Анджела!

— Аз също те обичам. Обещавам ти, че ще положа всички усилия, за да бъдем щастливи. Ще вложа цялата си любов, която изпитвам към Куинси, в нашата връзка.

Това обещание бе свещено за нея. Тя никога нямаше да престъпи дадената дума. Дълбоко в себе си вярваше, че един ден Куинси ще се върне в живота й и заедно ще бъдат много щастливи.

Тръгнаха по площад „Сан Марко“ — сърцето на града. Оживлението там беше необикновено голямо. Двамата си проправиха път през огромната тълпа и се отправиха към хотела. През следващите няколко дни те опознаха Венеция и тя завинаги стана част от живота им.

Там Анджела и Севаро откриха, че могат да бъдат щастливи поне за малко.

Фатима бе неотлъчно до тях. Споделяше радостта и мъката им, преживяваше всички хубави, но не дотам радостни моменти заедно с тях. Надяваше се, че един ден Анджела ще стане част от семейството им.

Веднъж двете с Анджела вечеряха в ресторанта на хотела.

— Е, как се чувстваш месец след пристигането ни тук? — попита Фатима.

— Все още вярвам, че ще открием Куинси — отговори Анджела.

— Не те питам за това, макар че целта на това пътуване е Куинси. Говорех за отношенията ви с брат ми.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се, Анджела! — възкликна тя — Той ми е брат и имам само него. Но ако не искаш да говорим за вас, няма да те насилвам.

— Като стана въпрос за Антонио, къде е той?

— Предполагам, че е в стаята си. Да го извикам ли?

Анджела замълча.

— Не — промълви тя — по-добре не. Нека си почива.

Фатима я наблюдаваше внимателно и не можеше да не забележи леката сянка на тъга, която премина по лицето й.