Читать «Володя Големия и Володя Малкия» онлайн - страница 6

— Хайде, музиката започва — проговори Ягич, слагайки ударение на „зи“.

Тя се успокои, но късно, едва към десет часа сутринта; престана да плаче и да трепери с цялото си тяло, но затова пък започна силно главоболие. Ягич се готвеше за втората литургия и се караше в съседната стая на вестовоя, който му помагаше да се облече. Той влезе веднъж в спалнята, меко позвънваха шпорите му, и взе нещо, сетне втори път — вече с еполети и ордени, слабо накуцвайки от ревматизма, и на Софя Лвовна й се стори, кой знае защо, че ходи и я гледа като хищник.

Чу как позвъни по телефона.

— Ако обичате, свържете ме с Василиевските казарми! — каза той; а след минута: — Василиевските казарми? Повикайте, моля, на телефона доктор Салимович… — и след още една минута: — С кого говоря? Ти ли си, Володя? Много се радвам. Помоли баща си, мили, веднага да дойде у нас, защото съпругата ми се е разстроила от вчера. Не е вкъщи ли, казваш? Хм… Благодаря. Прекрасно… премного ме задължаваш… Merci…

Ягич влезе трети път в спалнята, наведе се към жена си, прекръсти я, даде ръката си да я целуне (жените, които го обичаха, му целуваха ръка и той бе свикнал с това) и каза, че ще се върне на обед. И излезе.

В дванадесет часа прислужницата доложи, че е дошъл Владимир Михайлич. Софя Лвовна, полюлявайки се от умора и главоболие, бързо облече красивия си нов пеньоар в люляков цвят, с кожена гарнитура и оправи прическата си; тя чувстваше в душата си неизразима нежност и трепереше от радост и страх, че той може да си отиде. Само да го види.

Володя Малкия бе дошъл на визита, както е прието, с фрак и бяла вратовръзка. Когато Софи Лвовна влезе в гостната, той й целуна ръка и й изказа искрено съжаление, че не се чувства добре. После, като седнаха, похвали пеньоара й.

— А мен вчерашната среща с Оля ме разстрои — каза тя. — Отначало ми беше страшно, но сега й завиждам. Тя е несъкрушима скала, не можеш я мръдна от мястото й; но нима, Володя, нямаше за нея друг изход? Нима да се погребеш жив, значи да решиш въпроса за живота? Та това е смърт, а не живот.

При спомена за Оля на лицето на Володя Малкия се появи умиление.

— Ето вие, Володя, сте умен човек — каза Софя Лвовна, — научете ме да направя същото като нея. Разбира се, аз не съм вярваща и не бих отишла в манастир, но нали може да се направи нещо равносилно. Животът ми не е лек — продължи тя след минутно мълчание. — Научете ме… Кажете ми нещо убедително. Кажете ми поне една дума.

— Една дума? Заповядайте: тарарабумбия.

— Володя, защо ме презирате? — нервно попита тя. — Вие говорите с мене на някакъв особен, простете, празен език, както не се говори с приятели и с порядъчни жени. Вие имате успех като учен, обичате науката, но защо никога не говорите с мене за наука? Защо? Недостойна ли съм?

Володя Малкия се намръщи с досада и каза:

— Отде-накъде ви хрумна изведнъж за науката. А може би ще искате да говорим за конституцията? Или може би за пъструга с хрян?