Читать «Володя Големия и Володя Малкия» онлайн - страница 5

При бариерата тройката обърна назад; когато след десетина минути спря пред манастира, Оля слезе от шейната. Камбаните вече биеха.

— Спаси нас, Господи — каза Оля и ниско, по монашески, се поклони.

— Та ела, Оля.

— Ще дойда, ще дойда.

Тя тръгна бързо и скоро изчезна зад тъмната порта. И сетне, кой знае защо, когато тройката потегли, стана тъжно, тъжно. Всички мълчаха. Софя Лвовна почувства слабост в цялото си тяло и падна духом: това, че накара монахинята да седне в шейната и да се разхожда на тройка с пийналата компания, й се виждаше вече глупаво, нетактично, прилично на кощунство; заедно с опиянението премина и желанието й да лъже себе си и за нея беше вече ясно, че не обича мъжа си и не може да го обича, че всичко е дивотия и глупост. Тя се ожени по сметка, защото той, по израза на приятелките й от института, е безумно богат и защото й беше страшно да остане стара мома като Рита, и затова, защото баща й, докторът, й беше омръзнал, а искаше да ядоса и Володя Малкия. Ако можеше да предположи, когато се женеше, че това е тъй тежко, страшно и безобразно, за нищо на света не би се съгласила да се венчае. Но сега не можеш поправи бедата. Трябва да се примириш.

Пристигнаха вкъщи. Като си легна в топлото меко легло и се зави с одеялото, Софя Лвовна си спомни тъмния притвор, миризмата на тамян, фигурите при колоните и й стана страшно от мисълта, че тия фигури ще стоят неподвижно всичкото време, докато тя спи. Утринната ще бъде дълга, след това литургия, молебен…

„Но нали има Бог, има навярно, и аз непременно трябва да умра, значи рано или късно трябва да помисля за душата си, за вечния живот, като Оля. Оля сега е спасена, тя е решила за себе си всички въпроси… Но ако няма Бог? Тогава нейният живот е пропаднал. Тоест как пропаднал? Защо пропаднал?“

А след минута в главата й отново пропълзя мисълта:

„Има Бог, смъртта непременно ще дойде, трябва да се помисли за душата. Ако Оля тази минута види смъртта си, няма да й бъде страшно. Тя е готова. А главното — тя е решила за себе си въпроса за живота… Има Бог… да… Но нима няма друг изход, освен да идеш в манастир? Че да идеш в манастир, значи да се отречеш от живота, да го погубиш…“

Стана й малко страшно; тя скри главата си под възглавницата.

— Не трябва да мисля за това — шепнеше тя. — И не трябва…

Ягич ходеше по килима в съседната стая, меко позвънваха шпорите му и мислеше за нещо. На Софя Лвовна й дойде на ум, че тоя човек й е близък и скъп само за едно — че и той се нарича Владимир. Тя седна на леглото и нежно го повика:

— Володя!

— Какво има? — обади се мъжът й.

— Нищо.

Отново легна. Чу се звън, може би същият от манастира. Спомни си отново притвора и тъмните фигури, в главата й забродиха мисли за Бога и за неизбежната смърт и тя се зави през глава, за да не слуша звъна; съобрази, че преди да дойдат старостта и смъртта, има още дълъг-дълъг живот и всеки ден ще трябва да се справя с близостта на нелюбимия човек, който ето вече влезе в спалнята и си ляга да спи, и ще трябва да задушава в себе си безнадеждната си любов към другия — младия, обаятелния и както й се струваше, необикновения. Погледна мъжа си — искаше да му пожелае лека нощ, но вместо това изведнъж заплака. Беше я яд на себе си.