Читать «Володя Големия и Володя Малкия» онлайн - страница 7

— Е, добре, аз съм нищожна, лоша, безпринципна, ограничена жена… Аз правя безброй грешки, психопатка съм, покварена и за тия неща трябва да ме презирате. Но вие, Володя, сте десет години по-голям от мене, а мъжът ми пък тридесет години. Аз съм израсла пред вашите очи и ако бяхте поискали, можехте да направите от мене всичко, каквото щете, дори ангел. Но вие (гласът й трепна)… постъпвате с мене ужасно. Ягич се ожени за мене, когато остаря, а вие…

— Е, стига, стига — каза Володя, като седна по-близо до нея и целуна двете й ръце. — Да оставим на Шопенхауер да философства и да доказва каквото иска, а аз ще целувам тия ръчички.

— Вие ме презирате, и да знаете колко страдам от това! — каза тя нерешително, като предварително знаеше, че няма да й повярва. — А ако знаехте как ми се иска да се променя, да почна нов живот! Аз с възторг мисля за това — каза тя и наистина се просълзи от възторг. — Да бъда хубав, честен, чист човек, да не лъжа, да имам цел в живота.

— Е, е, е, моля, не се преструвайте! Не обичам тези работи! — каза Володя и лицето му придоби капризно изражение. — Ей Богу, като че сте на сцената. Да се държим човешки.

За да не се разсърди и да си отиде, тя почна да се оправдава и за да му се хареса, насила се усмихна и отново заговори за Оля и как й се иска да реши въпроса за своя живот, да стане човек.

— Тара… ра… бумбия… — запя той полугласно. — Тара… ра… бумбия!

И неочаквано я прегърна през талията. А тя, без сама да знае какво прави, тури ръцете си на раменете му и една минута гледа с възхищение, като замаяна умното му насмешливо лице, челото, очите, прекрасната му брада.

— Ти сам отдавна знаеш, че те обичам — призна му тя и мъчително се изчерви; почувства, че дори устните й конвулсивно се изкривиха от срам. — Обичам те. Защо ме измъчваш?

Затвори очи и силно го целуна по устните, и дълго, може би цяла минута, не откъсна устни, макар да знаеше, че е неприлично, че сам той може да я осъди, че може да влезе някой от прислугата…

— О, как ме измъчваш! — повтори тя.

Когато след половин час, получил онова, което му беше нужно, той седеше в трапезарията и закусваше, тя стоеше пред него на колене и жадно го гледаше в лицето, а той й говореше, че прилича на кученце, което чака да му хвърлят парче шунка. След това я тури на коляното си и като я люлееше като дете, запя:

— Тара… рабумбия… Тара-рабумбия!

А когато се накани да си върви, тя го попита със страстен глас:

— Кога? Днес? Къде?

И протегна към него двете си ръце, като че искаше да хване отговора дори с ръце.

— Днес едва ли е удобно — каза той, като помисли. — Виж, може би утре.

И се разделиха. Предобед Софя Лвовна отиде в манастира при Оля, но там й казаха, че Оля чете някъде при покойник псалтир. От манастира отиде при баща си и също не го намери вкъщи, сетне смени файтона и тръгна по улиците и уличките без всякаква цел и се разхожда тъй до вечерта. И, кой знае защо, спомняше си за тая същата леля с разплаканите очи, която не си намираше място.