Читать «Володя Големия и Володя Малкия» онлайн - страница 4

— Оля! — каза тя и плесна с ръце и повече не можа да каже нищо от вълнение. — Оля!

Монахинята веднага я позна, учудено вдигна вежди и бледото й, наскоро умито, чисто лице и дори, както й се стори, бялата й кърпа, която се подаваше изпод забрадката, грейнаха от радост.

— Господ чудо ни пратил — каза тя и също плесна със слабите си бледи ръце…

Софя Лвовна силно я прегърна и целуна, като се боеше при това да не й дъхне на вино.

— Минавахме оттук и си спомнихме за тебе — говореше тя задъхана като след бързо ходене. — Колко си бледа, Господи! Аз… аз много се радвам, че те виждам. Е, какво? Как си? Скучаеш ли?

Софя Лвовна се озърна към другите монахини и продължи вече с тих глас:

— У нас толкова неща се промениха… Знаеш ли, аз се ожених за Ягич, Владимир Никитич. Сигурно го помниш… Много съм щастлива с него.

— Е, слава Богу. А баща ти здрав ли е?

— Здрав е. Често си спомня за тебе. Пък ти, Оля, ела у нас през празниците. Чуваш ли?

— Ще дойда — каза Оля и се усмихна. — Ще дойда на втория ден.

Софя Лвовна, без сама да знае защо, заплака и плака мълчаливо една минута, сетне си изтри очите и каза:

— Рита много ще съжалява, че не те е видяла. И тя е с нас. И Володя е тук. Те са пред вратата. Колко ще се радват, ако дойдеш да се видите! Да идем при тях, нали службата още не е почнала.

— Да идем — съгласи се Оля.

Тя се прекръсти три пъти и заедно със Софя Лвовна тръгна към изхода.

— Значи казваш, Сонечка, че си щастлива? — попита тя, когато излязоха от портата.

— Много.

— Е, слава Богу.

Володя Големия и Володя Малкия, като видяха монахинята, слязоха от шейната и почтително се ръкуваха с нея; и двамата бяха видимо трогнати от бледото й лице и черното монашеско облекло, и на двамата им беше приятно, че си е спомнила за тях и че дойде да ги види. За да не й е студено, Софя Лвовна я загърна с шала и я наметна с едната пола на шубата си. Неотдавнашните сълзи облекчиха и проясниха душата й и тя се радваше, че тая шумна, неспокойна и всъщност нечиста нощ неочаквано завърши тъй чисто и кротко. И за да задържи по-дълго време Оля при себе си, предложи:

— Хайде да я разходим! Оля, седни за мъничко.

Мъжете очакваха, че монахинята ще откаже — божиите служители не се возят на тройка, — но за тяхно учудване тя се съгласи и седна в шейната. И когато тройката полетя към бариерата, всички мълчаха и само гледаха да й бъде удобно и топло и всеки мислеше каква беше тя преди и каква е сега. Лицето й сега беше безстрастно, слабо изразително, студено, бледо, прозрачно, като че в жилите й течеше не кръв, а вода. А преди две-три години беше пълна, румена, говореше за кандидати, смееше се от най-малкото нещо…