Читать «Учителят по литература» онлайн - страница 4

И това нейно „Ррр…“ излизаше така внушително, че Мушка винаги се обиждаше в отговор изпод стола: „Ррр-нга-нга-нга…“

Спорът на масата тази вечер започна с това, че Никитин заговори за гимназиалните изпити.

— Добре, Сергей Василич — прекъсна го Варя, — вие казвате, че на учениците им е трудно. А кой е виновен за това, ако смея да попитам? Вие например сте дали на учениците от осми клас съчинение на тема „Пушкин като психолог“. Първо, не бива да се дават такива трудни теми и, второ, какъв психолог, моля ви се, е Пушкин! Виж, Шчедрин или, да речем, Достоевски — но Пушкин е велик поет и нищо повече.

— Шчедрин е едно, Пушкин — друго — мрачно отговори Никитин.

— Да, знам, че вие в гимназията не признавате Шчедрин, но не е там работата. Кажете ми обаче какъв психолог е Пушкин?

— Но как да не е психолог! Ето ще ви дам някои примери.

И Никитин издекламира няколко места от „Онегин“, после от „Борис Годунов“.

— Никаква психология не виждам тук — въздъхна Варя. — Психолог е онзи, който описва тайните на човешката душа, а това са прекрасни стихове и нищо повече.

— Знам аз каква психология ви е нужна! — обиди се Никитин. — Нужно ви е някой да реже пръста ми с тъпа пила, а аз да крещя с всички сили — това е психология според вас.

— Плоско! Но все пак вие не ми доказахте защо Пушкин е психолог.

Когато трябваше да спори за неща, които според него бяха закостенялост, ограниченост или нещо от този род, Никитин обикновено скачаше от мястото си, хващаше се с две ръце за главата и започваше с възклицания да снове от единия до другия край на стаята. И сега стана така: той скочи, хвана се за главата, обиколи масата с възклицания, след което седна встрани.

Подкрепиха го офицерите. Щабскапитан Полянски започна да убеждава Варя, че Пушкин действително е психолог, и за доказателство приведе два стиха от Лермонтов; поручик Гернет каза, че ако Пушкин не беше психолог, не биха му издигнали паметник в Москва.

— Това е простащина! — чуваше се от другия край на масата. — Точно така казах и на губернатора: „Това, ваше превъзходителство, е простащина!“

— Не желая да споря повече — викна Никитин. — Его же царствию не будет конца! Баста! Ох, проклето куче, махай се! — извика той на Сом, който бе сложил главата и лапата си на коленете му.

„Ррр…нга-нга-нга…“ — чу се изпод стола.

— Признайте, че не сте прав! — извика Варя. — Признайте!

Но в този момент дойдоха нови гостенки — няколко благородни госпожици, и спорът се прекрати от само себе си. Всички тръгнаха към салона. Варя седна на рояла и започна да свири танци. Танцуваха най-напред валс, после — полка, след това — кадрил с grand rond, който бе направен по стаите под ръководството на щабскапитан Полянски, след което пак започнаха да танцуват валс.

По време на танците старците седяха в салона, пушеха и гледаха младежта. Между тях беше и Шебалдин, директор на градското кредитно дружество, който бе известен с любовта си към литературата и сценичното изкуство. Той бе сложил началото на местния музикално-драматичен кръжок и сам участваше в представления, като играеше, кой знае защо, винаги само някакви смешни лакеи или четеше напевно „Грешницата“. В града го наричаха Мумията, понеже беше висок, много мършав, жилест и винаги имаше тържествена физиономия и мътни неподвижни очи. Той така искрено обичаше сценичното изкуство, че дори си бръснеше мустаците и брадата, а това още повече му придаваше вид на мумия.