Читать «Учителят по литература» онлайн - страница 3

Пристигнаха вкъщи. На масата в градината вреше вече самоварът, а в единия й край седеше старият Шелестов със своите приятели, чиновници от окръжния съд, и както винаги критикуваше нещо.

— Това е простащина! — говореше той. — Простащина и нищо друго. Даа, простащина!

Откакто се беше влюбил в Манюся, Никитин харесваше всичко у Шелестови; и къщата, и градината около къщата, и вечерното пиене на чай, и плетените столове, и старата бавачка, та дори и тази дума „простащина“, която старецът често обичаше да употребява. Не му харесваше само това, че имаха много кучета, котки и египетски гълъби, които тъжно стенеха в голямата клетка на терасата. Толкова много дворни и стайни кучета имаха Шелестови, че откакто се познаваше с тях, той можеше да различава само две — Мушка и Сом. Мушка беше малко кученце с проскубана козина и рунтава муцунка, зло и разглезено. То мразеше Никитин; всеки път, щом го видеше, изкривяваше главата си настрани, озъбваше се и ръмжеше „Ррр-нга-нга-нга-нга…ррр…“.

След това се наместваше под стола му. Щом се опитваше да я прогони отдолу, Мушка лайваше оглушително, а стопаните казваха:

— Не се плашете, тя не хапе. Тя ни е добричка.

Сом пък беше огромен черен пес с дълги крака и с опашка, корава като тояга. Докато обядваха или пиеха чай, той обикновено се разхождаше мълчаливо под масата и потропваше с опашката си по ботушите и по краката на масата. Той беше добър глупав пес, но Никитин не можеше да го търпи заради навика му да слага муцуна на коляното на обядващите и да цапа с лиги панталоните. Никитин неведнъж се бе опитвал да го удря по голямото чело с дръжката на ножа, цапваше го с пръст по носа, ругаеше, оплакваше се, но нищо не спасяваше панталоните му от петна.

След ездата чаят със сладко, сухари и масло им се видя много вкусен. Всички, здравата изгладнели, изпиха първата чаша съвсем мълчаливо, а при втората започнаха да спорят. Всеки път при пиенето на чай и по време на обяда Варя започваше да спори. Тя беше вече двадесет и три годишна, хубава, по-красива от Манюся, смяташе се за най-умна и образована в семейството и се държеше солидно, строго, както подобаваше на по-голямата дъщеря, заела вкъщи мястото на покойната майка. С правата си на стопанка тя се явяваше пред гостите по блуза, обръщаше се към офицерите на фамилно име, към Манюся се отнасяше като към малко момиче и й говореше с тон на възпитателка. Себе си наричаше стара мома — значи сигурна беше, че ще се омъжи.

Всеки разговор, дори за времето, Варя винаги обръщаше в спор. Тя имаше просто някаква страст — да дебне всяка твоя дума, да те улавя в противоречие, да се хваща за казаното. Започнеш да говориш с нея за нещо, а тя веднага втренчва поглед в лицето ти и бързо те пресича: „Моля, моля, Петров, онзиден говорехте точно обратното!“

Друг път насмешливо се усмихва и казва: „Забелязвам обаче, че започвате да проповядвате принципите на полицейското управление. Поздравявам ви!“

Ако сте се пошегували или сте казали някой каламбур, веднага чувате гласа й: „Това е изтъркано!“ или „Това е плоско!“ Ако някой офицер си позволи духовитост, тя ще направи презрителна гримаса и ще каже: „Аррр-мейска духовитост!“