Читать «Учителят по литература» онлайн - страница 6

„Защо ли ме гледа така? — измъчваше се той. — Неудобно е. Може да забележат. Ах, колко млада и наивна е още!“

Гостите започнаха да се разотиват към полунощ. Когато Никитин излизаше от портата, на втория етаж на къщата се отвори прозорец и се показа Манюся.

— Сергей Василич! — повика го тя.

— Моля?…

— Вижте какво… — започна Манюся, явно мъчейки се да измисли какво да каже. — Вижте какво… Полянски обеща тези дни да дойде с фотографическия апарат и да ни снима всички. Та да знаете.

— Добре.

Манюся се скри, прозорецът се захлопна и веднага се разнесоха звуците на рояла.

„Какъв дом наистина! — мислеше Никитин, докато пресичаше улицата. — Дом, в който стенат само египетските гълъби, и то защото нямат друг начин да изразяват радостта си!“

Но не само у Шелестови се живееше весело. Неизминал и двеста крачки, Никитин чу звуците на роял и от друга къща. Повървя още малко и видя пред една порта някакъв селянин, който свиреше на балалайка. В градината военната музика гръмна потпури от руски песни…

Никитин живееше на петстотин метра от Шелестови в жилище от осем стаи, което беше наел за триста рубли годишно заедно с колегата си, учителя по география и история Иполит Иполитич. Този Иполит Иполитич, човек на средна възраст, с рижа брадица, чипонос, с лице грубовато и неинтелигентно като на физически работник, но добродушно, когато Никитин се върна вкъщи, седеше в стаята си и поправяше географските карти на учениците. Най-необходимо и важно по география той смяташе чертаенето на карти, а по история — да се знае хронология; по цели нощи седеше и със син молив поправяше картите на своите ученици и ученички или пък правеше хронологични таблици.

— Какво чудесно време се случи днес! — каза Никитин, като влизаше при него. — Чудя се как можете да седите вътре.

Иполит Иполитич беше неразговорчив; или мълчеше, или пък говореше само за неща, отдавна известни на всички. Сега той отговори по следния начин:

— Да, прекрасно време. Вече е май и скоро ще настъпи истинско лято. А лятото си е все пак друго, не е като зимата. Зимата трябва да се палят печки, а лете и без печки е топло. През лятото отвориш нощем прозорците и пак е топло, а през зимата — двойни прозорци и пак студено.

Никитин поседя една минута до масата и му доскуча.

— Лека нощ! — каза той, стана и се прозя. — Щях да ви разкажа нещо романтично, което се отнася до мен, но вие с тая ваша география! Вземе човек да ви разказва за любов, а вие: „В коя година е станала битката при Калка?“ По дяволите с вашите битки и чукотски носове!

— Но защо се сърдите?

— Ами яд те хваща.

И ядосан, че още не се е обяснил на Манюся и че няма сега с кого да поговори за своята любов, той отиде в кабинета си и легна на дивана. В кабинета беше тъмно и тихо. Легнал и загледан в мрака, Никитин, кой знае защо, започна да мисли как след две-три години ще замине за нещо в Петербург, как Манюся ще го изпраща на гарата и ще плаче; в Петербург ще получи от нея дълго писмо, в което ще го моли да се върне по-скоро. И той ще й пише… Ще започне така: „Мило мое плъхче…“