Читать «Учителят по литература» онлайн

Антон Павлович Чехов

Учителят по литература

Глава 1

Чу се тропот на конски копита по гредите на пода; от конюшнята изведоха най-напред врания Граф Нулин, после белия Великан, после сестра му Мая. Всички бяха чудесни, скъпи коне. Старият Шелестов оседла Великан и се обърна към дъщеря си Маша:

— Е, Мария Годфроа, качвай се. Хайде, хоп!

Маша Шелестова беше най-малка в семейството; беше вече на осемнадесет години, но вкъщи още не бяха отвикнали да я смятат за малка и затова все й казваха Маня или Манюся; а след като в града гостува цирк, който тя посещаваше най-запалено, започнаха да я наричат Мария Годфроа.

— Хайде, хоп! — извика тя и се метна на Великан.

Сестра й Варя възседна Мая, Никитин — Граф Нулин, офицерите — своите коне и дългата красива кавалкада, пъстрееща от бели офицерски кители и черни амазонки, излезе ходом от двора.

Никитин забеляза, че докато се качваха на конете и после, като излязоха на улицата, Манюся за голямо учудване проявяваше внимание само към него. Тя оглеждаше загрижено първо него, после Граф Нулин и казваше:

— Сергей Василич, вие все го държите за мундщука. Не го оставяйте да се плаши. Той се преструва.

И дали защото нейният Великан беше голям приятел с Граф Нулин или просто случайно, но тя и сега, както вчера и онзиден, през цялото време яздеше успоредно с Никитин. А той гледаше малкото й стройно тяло, изправено върху бялото гордо животно, тънкия й профил, цилиндъра, който всъщност никак не й отиваше и я правеше по-възрастна, гледаше я радостно, с умиление, с възторг, слушаше я, без да разбира нещо, и си мислеше:

„Давам честна дума, кълна се, че няма да се колебая повече и още днес ще й се обясня…“

Минаваше шест часа вечерта — време, когато бялата акация и люлякът ухаят така силно, сякаш въздухът и самите дървета застиват от собствения си мирис. В градската градина свиреше вече военната музика. Копитата на конете звънко отекваха по паважа; отвсякъде се чуваха смях, говор, тракане на вратници. Минаващите войници козируваха на офицерите, учениците поздравяваха с поклон Никитин; виждаше се, че на всички, които се разхождаха и бързаха към музиката в градината, им правеше голямо удоволствие да гледат кавалкадата. Колко топло е при това, колко меки са очертанията на облаците, пръснати безразборно по небето, колко спокойни и приятни са сенките на тополите и акациите — сенки, проснали се през цялата широка улица и стигащи чак до балконите и вторите етажи на къщите на отсрещната страна!

Излязоха от града и тръгнаха в тръс по широкия път. Тук вече не миришеше на акация и люляк, не се чуваше музиката, но пък миришеше на нива, зеленееха се млада ръж и пшеница, пищяха лалугери, грачеха полски гарвани. Накъдето да погледнеш — вредом зеленина, тук-там само се чернеят бостани и отляво в далечината се белеят редиците на прецъфтяващите вече ябълкови дървета в гробището.

Минаха край кланицата, после — край пивоварната фабрика, заобиколиха цяла сюрия войници музиканти, забързани към извънградската градина.

— Полянски безспорно има много хубав кон — говореше Манюся на Никитин, като сочеше с очи офицера, който яздеше до Варя. — Но е бракуван. Съвсем не на място е онова бяло петно на левия крак и вижте го как мята назад глава. Не можеш вече да го отучиш от този навик, докато е жив.