Читать «Учителят по литература» онлайн - страница 12

Най-щастливи дни сега за него бяха неделята и празниците, когато можеше да стои вкъщи от сутрин до вечер. В тези дни той се включваше в наивния, но необикновено приятен живот, който му напомняше пасторалните идилии. Непрестанно наблюдаваше как неговата разумна и грижовна Маня устройваше семейното им гнездо, и сам, желаейки да покаже, че и той може да направи нещо вкъщи, вършеше някакви безполезни неща, например изтъркулваше от бараката двуколката и я оглеждаше от всички страни. Манюся бе направила от трите крави истинска млечна ферма и в ледника и избата имаше вече много кани с мляко и гърнета със сметана и всичко това тя пазеше за масло. Понякога, за да се пошегува, Никитин й искаше чаша мляко; тя се стряскаше, защото това не влизаше в навиците й, но той със смях я прегръщаше и казваше:

— Ха-ха, пошегувах се, съкровище мое. Пошегувах се!

Или пък се подиграваше на педантизма й, когато например, като намереше в бюфета зеленясало, твърдо като камък парченце салам или сирене, тя съвсем сериозно казваше:

— Това ще го изядат в кухнята.

Той отбелязваше, че такова малко парченце става само за капан за мишки, а тя разгорещено започваше да доказва, че мъжете нищо не разбират от домакинство и че прислугата с нищо не можеш я учуди, ако ще и килограми закуски да й пратиш в кухнята, и той се съгласяваше и с възторг я прегръщаше. Всичко правилно в нейните думи му се виждаше необикновено, изумително; онова, което не отговаряше на убежденията му, беше според него наивно и трогателно.

Понякога го обземаше философско настроение и той почваше да разсъждава на някаква отвлечена тема, а тя слушаше и го гледаше в лицето с любопитство.

— Аз съм безкрайно щастлив с теб, радост моя — казваше той, като си играеше с пръстите й или разплиташе и пак заплиташе плитката й. — Но на щастието си не гледам като на някаква случайност, като на нещо паднало от небето. Това щастие е напълно естествено, последователно и логически правилно явление. Вярвам, че човекът е творец на своето щастие, и сега аз вземам именно онова, което сам съм създал. Да, ни най-малко не преувеличавам, това щастие е мое дело и аз имам правото да бъда негов господар. На теб ти е известно моето минало. Сираче, бедност, нещастно детство, нерадостна младост — всичко това е борба, това е пътят, който съм проправил към щастието…

През октомври гимназията понесе тежка загуба — Иполит Иполитич заболя от червен вятър и почина. Двата последни дни преди смъртта си той беше в безсъзнание и бълнуваше, но и в бълнуването си говореше все неща, известни на всички: