Читать «Учителят по литература» онлайн - страница 10

И заговори за неща, отдавна известни на всички. Никитин нямаше желание да го слуша, каза „Лека нощ“ и си влезе в стаята. Бързо се съблече и бързо си легна, за да остане по-скоро с мисълта за своето щастие, за Манюся, за бъдещето, усмихна се, но изведнъж си спомни, че още не беше прочел Лесинг.

„Трябва да го прочета… — помисли си. — Впрочем защо е необходимо да го чета? Да върви по дяволите!“

И уморен от щастието си, моментално заспа и се усмихваше насън до сутринта.

Сънува тропот на конски копита по дървен под; сънува, че от конюшнята изведоха най-напред врания Граф Нулин, после белия Великан, а след него сестра му Мая…

Глава 2

„В черквата беше много тясно и шумно, веднъж дори някой извика и протойереят, който ни венчаваше, хвърли поглед през очилата си към тълпата и каза строго:

— Не ходете из църквата и не шумете, а стойте тихо и се молете. Страх от Господа имайте.

Шафери ми бяха двама мои колеги, а на Маня — щабскапитан Полянски и поручик Гернет. Архиерейският хор пееше великолепно. Пращене на свещи, блясък, тоалети, офицери, много весели, доволни лица и Маня, с някакъв необикновен, въздушен вид, и изобщо цялата обстановка и думите на венчалните молитви ме трогваха до сълзи, изпълваха ме с тържество. Мислех си: как се разцъфтя, как поетично красиво се разви в последно време моят живот! Преди две години бях още студент, живеех по евтините хотели на «Неглинний», без пари, без близки и както ми се струваше тогава, без бъдеще. А сега — учител в гимназията в един от най-хубавите губернски градове, материално осигурен, обичан, глезен. За мен сега, мислех си, са се събрали толкова хора, за мен горят трите многосвещници, за мен гърми гласът на протодякона и се престарават псалтовете, за мен е така младо, изящно и радостно и това младо същество, което след малко ще се нарича моя жена. Спомних си първите ни срещи, разходките ни извън града, обяснението в любов и времето, което сякаш по поръчка цялото лято беше чудно хубаво; и онова щастие, което някога на «Неглинний» ми се виждаше възможно само в романите и повестите, сега аз изпитвах реално, сякаш го държах в ръце.

След венчавката всички безредно се сбраха около мен и Маня, изразяваха своята искрена радост, честитяха ни и ни пожелаваха щастие. Бригадният генерал, около седемдесетгодишен старец, честити само на Манюся и й каза със старчески, скрибуцащ глас така силно, че цялата черква прогърмя:

— Надявам се, мила, че и след брака ще си останете същата розичка.

Офицерите, директорът и всички учители се усмихнаха от приличие и аз също усетих как на лицето ми се разля учтива неискрена усмивка. Трогателният Иполит Иполитич, учителят по история и география, който все говореше неща, отдавна известни на всички, здраво ми стисна ръката и каза развълнувано:

— Досега вие не бяхте женени и живеехте отделно, а сега вече сте женени и ще живеете заедно.

От черквата каретите потеглиха към двуетажната неизмазана къща, която получавам сега като зестра. Освен тази къща на Маня се падат двадесет хиляди суха пара и някакъв си Мелитоновски парцел с пазачница, където, както разправят, имало цял куп кокошки и патици, които, оставени без грижи, били започнали да подивяват. След като се върнахме от черквата, аз се излежавах изпънат на турския диван в новия си кабинет и пушех; беше ми меко, удобно и уютно както никога досега, а в това време гостите викаха «Ура» и в коридора някаква лоша военна музика свиреше туш и разни глупости. Варя, сестрата на Маня, влезе тичешком в кабинета с чаша в ръка и с някакво особено, напрегнато изражение, сякаш устата й беше пълна с вода; тя явно искаше да изтича нанякъде, но изведнъж се разсмя, после зарида, а чашата иззвънтя на пода. Подхванахме я под ръка и я изведохме.