Читать «Учителят по литература» онлайн - страница 14

— Лошо, много лошо! — повтори той, съзнавайки добре, че сами по себе си тези разсъждения вече са тревожен признак.

Когато се прибра вкъщи, завари Маня заспала. Тя дишаше отмерено, усмихваше се и явно сънят й доставяше голямо удоволствие. Свит на кълбо, до нея лежеше белият котарак и мъркаше. Никитин запали свещта и запуши, а Маня се събуди и жадно изпи чаша вода.

— Натъпках се с плодово желе — каза тя и се засмя. — Ти у нашите ли ходи? — попита тя след кратка пауза.

— Не, не съм ходил.

Никитин бе научил вече, че щабскапитан Полянски, на когото Варя извънредно много разчиташе в последно време, го местеха в една от западните губернии и вече бе започнал да прави в града прощалните си визити, поради което в къщата на тъста му цареше тягостна атмосфера.

— Тази вечер идва Варя — каза Маня, като сядаше в леглото. — Нищо не говори, но по лицето й се вижда колко й е тежко, горкичката. Не мога да търпя този Полянски. Дебел, отпуснат, а като върви и танцува, бузите му се тресат… Не е мой тип. Но все пак съм го смятала за порядъчен човек.

— А аз продължавам да го смятам за порядъчен човек.

— Но защо постъпи така лошо с Варя?

— Защо пък лошо? — попита Никитин, започвайки да изпитва раздразнение срещу белия котарак, който се протягаше, извил гръб на дъга. — Доколкото знам, той не е правил предложение и не е давал никакви обещания.

— А защо тогава толкова често идваше у дома? Щом няма намерение да се жени, да не идва.

Никитин угаси свещта и легна. Но нито му се спеше, нито му се лежеше. Имаше чувството, че главата му е грамадна и празна като хамбар и в нея бродят като дълги сенки някакви нови и особени мисли. Сега си мислеше за това, че освен тази мека светлина от кандилото, която се усмихваше на тихото семейно щастие, освен този мъничък свят, в който той така спокойно и приятно си живееше, и ей този котарак там има всъщност и друг свят… И изведнъж силно, до болка му се дощя да живее в този друг свят, сам той да работи в някоя фабрика или голяма работилница, да чете лекции от катедра, да пише, да публикува, да бъде известен, да се уморява, да страда… Искаше му се нещо, което да го завладее до самозабрава, до равнодушие към личното щастие, което дава такива еднообразни изживявания. И във въображението му изведнъж изплува като живо лицето на бръснатия Шебалдин, който възкликна ужасен: „Вие не сте прочели дори Лесинг! Колко сте изостанали! Боже мой, как сте се занемарили!“

Маня пак стана да пие вода. Той изгледа шията й, пълните й рамене и гърди и си спомни как я нарече бригадният генерал в черквата — „розичка“.

— Розичка — прошепна той и се засмя.

Отговори му сънливото ръмжене на Мушка под леглото: „Ррр…нга-нга-нга…“