Читать «Учителят по литература» онлайн - страница 11

— Никой не може да разбере! — хлипаше тя по-късно в една от най-отдалечените стаи, легнала в леглото на своята дойка. — Никой, никой! Боже мой, никой не може да разбере!

Но всички много добре разбираха, че тя е по-възрастна от сестра си Маня с четири години, а още не се е омъжила и че плачеше не от завист, а от тежката мисъл, че вече й минава времето, а може би дори отдавна е минало. Когато започнаха да танцуват кадрил, тя отново беше в салона с подпухнало от плач, силно напудрено лице и аз видях как щабскапитан Полянски държеше пред нея чинийка със сладолед, а тя го ядеше с лъжичка…

Вече е към шест часа сутринта. Заех се да пиша дневника си, за да разкажа за своето пълно, богато щастие, като мислех, че ще напиша пет-шест листа и ще ги прочета утре на Маня, но чудно, всичко ми се е объркало в главата, станало е неясно като сън и си спомням отчетливо само този инцидент с Варя и ми идва да напиша: бедната Варя! В момента зашумоляха дърветата — ще вали дъжд: враните грачат, а лицето на моята Маня, която едва-що заспа, кой знае защо, е тъжно“.

След това Никитин дълго не отвори своя дневник. В началото на август започнаха поправителните и приемните изпити, а след Успение Богородично — учебните занятия. Той излизаше на работа обикновено след осем часа сутринта, а в десет му ставаше вече мъчно за Маня и за новия му дом и започваше да си поглежда часовника. В долните класове караше някой от учениците да диктува и докато децата пишеха, седеше със затворени очи на перваза на прозореца и мечтаеше; независимо от това, дали мечтаеше за бъдещето, или си спомняше за миналото — все излизаше нещо прекрасно, подобно на приказка. В горните класове четяха на глас Гогол или прозата на Пушкин и от това Никитин изпадаше в дремлива мечтателност, въображението му рисуваше хора, дървета, поля, ездитни коне и той казваше с въздишка, сякаш се възхищаваше на автора:

— Колко хубаво!

В голямото междучасие Маня му изпращаше закуска, увита в снежнобяла салфетка, и той я изяждаше бавно, с почивки, за да удължи насладата, а Иполит Иполитич, който обикновено закусваше само една кифла, го гледаше с уважение и завист, като казваше някоя отдавна известна истина, например:

— Без храна хората не могат да съществуват.

След училище Никитин отиваше на частни уроци и когато най-сетне след пет часа се връщаше вкъщи, изпитваше едновременно радост и тревога, като че не се бе прибирал цяла година. Изкачваше стълбите запъхтян, намираше Маня, прегръщаше я, целуваше я и й се кълнеше, че я обича, че не може да живее без нея, убеждаваше я, че страшно му е домъчняло, и със страх я питаше здрава ли е и защо лицето й не е весело. След това сядаха да обядват заедно. След обяда лягаше на дивана в кабинета и пушеше, а тя сядаше до него и тихичко му разказваше нещо.