Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн - страница 35

Пристигнах тук към дванадесет часа на обед и отседнах в хотел недалеч от катедралата. Във влака ми прилоша, настинах от течението и сега седя на кревата, държа се за главата и чакам tic-а. Трябва още днес да отида при познатите си професори, но нямам желание и сили.

Влиза прислужникът — старец, и пита дали искам чаршафи. Задържам го малко и му задавам няколко въпроса за Хнекер, заради когото съм тук. Прислужникът излиза харковски кореняк, знае града на пръсти, но не помни никакъв род, който да е носил името Хнекер. Разпитвам го за именията — пак същото.

В коридора часовникът удря един, после два, после три… Последните месеци от живота ми, докато чакам смъртта, ми се виждат много по-дълги от целия ми живот. И никога по-рано не съм могъл така да се примирявам с бавността на времето, както сега. По-рано, случваше се, чакам влака на гарата или изпитвам и четвърт час ми се струваше вечност, а сега мога цяла нощ да седя неподвижно на кревата и съвършено равнодушно да мисля, че утре нощта ще бъде също тъй дълга, безцветна, също и вдругиден…

В коридора часовникът удря пет, шест, седем… Става тъмно.

В бузата си усещам тъпа болка — започва tic. За да се отвлека с мисли, връщам се към предишното си гледище, когато не бях равнодушен, и питам: защо аз, знаменитият човек, тайният съветник, седя в тая малка хотелска стая, на тоя креват с чуждо сиво одеяло? Защо гледам тази евтина тенекиена мивка и слушам как в коридора трака долнопробен часовник? Нима това е достойно за славата и високото ми положение в обществото? И на тези въпроси си отговарям с иронична усмивка. Смешна ми е наивността, с която някога на младини преувеличавах значението на известността и изключителното положение, с което уж са се ползвали знаменитостите. Аз съм известен, името ми се произнася с благоговение, снимката ми е излизала и в „Нива“, и във „Всемирная илюстрация“, бях чел биографията си дори в едно немско списание — но какво от това? Седя сам-самичък в чужд град, на чужд креват, разтривам с ръка болната си буза… Семейните дрязги, безсърдечието на кредиторите, грубостта на железопътните служители, неудобната паспортна система, скъпата и вредна за здравето храна в бюфетите, всеобщото невежество и грубост в отношенията — всичко това и много други неща, които са твърде много, за да ги изброявам, ме засягат не по-малко от който и да е еснаф, известен само в уличката си. В какво се изразява изключителността на моето положение? Да допуснем, че съм прочут хиляди пъти, че съм герой, с когото се гордее родината ми; във всички вестници се появяват бюлетини за болестта ми, по пощата получавам непрекъснато съчувствени послания от колеги, ученици и разни хора, но всичко това няма да ми попречи да умра на чуждия креват, тъжен, съвършено сам… За това, разбира се, никой не е виновен и все пак не обичам, прости ми, Господи, популярното си име. Струва ми се, сякаш то ме е излъгало.