Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн - страница 34

Когато след малко се връщам в стаята си, за да напиша рецепта на Лиза, вече не мисля, че ще умра скоро, но просто ми е тежко, притеснено на душата, дори съжалявам, че не умрях ненадейно. Дълго стоя посред стаята неподвижно и мисля какво да предпиша на Лиза, но стенанията отвъд тавана стихват и решавам нищо да не предписвам, само продължавам да стоя…

Мъртва тишина, такава тишина, че както казва един писател, чак ушите пищят. Времето тече бавно, ивиците лунна светлина върху перваза на прозореца не мръдват, сякаш са замръзнали… Има още много време, докато се съмне.

Но ето, портичката на градината изскърцва, някой се промъква и като откъсва клонче от хилавите дръвчета, почуква внимателно на прозореца.

— Николай Степанич! — чувам шепот. — Николай Степанич!

Отварям прозореца и ми се струва, че сънувам: под прозореца, притисната до стената, стои жена с черна рокля, силно осветена от луната, и ме гледа с широко отворени очи. Лицето й бледо, строго и фантастично от луната, сякаш мраморно, брадичката й трепери.

— Аз съм… — казва тя. — Аз… Катя!

На лунна светлина всички женски очи изглеждат големи и черни, хората — по-високи и бледи и затова вероятно не я познах веднага.

— Какво ти е?

— Прощавайте — казва тя. — Изведнъж, не зная защо, ми стана непоносимо тежко… Не издържах и тръгнах за вас… Прозорецът ви светеше и… и реших да почукам… Извинете… Ах, да знаехте колко ми беше тежко! Какво правите?

— Нищо… Безсъние…

— Някакво предчувствие имах. Впрочем дребна работа.

Веждите й се повдигат, очите блестят от сълзи и цялото й лице се озарява като от светлина от познатия ми, отдавна невиждан израз на доверчивост.

— Николай Степанич! — казва тя с молба и протяга двете си ръце. — Скъпи мой, моля ви… умолявам… Ако държите на приятелството и уважението ми към вас, приемете молбата ми?

— Какво има?

— Вземете моите пари!

— Виж ти какво измислила! За какво ми са твоите пари?

— Ще отидете някъде да се лекувате… Вие имате нужда да се лекувате. Ще ги вземете ли? Нали? Нали, приятелю?

Взира се жадно в лицето ми и повтаря:

— Нали? Ще ги вземете ли?

— Не, мила, няма да ги взема… — казвам. — Благодаря.

Тя се обръща гърбом към мен и свежда глава. Вероятно съм й отказал с тон, който не допуска по-нататъшни разговори за парите.

— Върви да спиш — казвам. — Утре ще се видим.

— Значи не ме смятате за своя приятелка? — пита тя натъжено.

— Не съм казал това. Но парите ти сега за мен са ненужни.

— Извинете… — снишава тя гласа си с цяла октава. — Разбирам ви… Да вземете назаем от такъв човек, като мен… от артистка в оставка… Впрочем сбогом…

И си отива тъй бързо, че дори не успявам да й кажа сбогом.

Глава 6

Аз съм в Харков.

Тъй като е безполезно да се боря със сегашното си настроение, а и не е по силите ми, реших последните дни от живота ми да бъдат безукорни поне формално; ако не съм справедлив спрямо семейството си, което много добре съзнавам, ще гледам да постъпвам така, както то иска. Щом като трябва да замина за Харков, ще замина. Освен това напоследък съм станал толкова равнодушен към всичко, че ми е абсолютно все едно къде ще отида — в Харков, Париж или Бердичев.