Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн

Антон Павлович Чехов

Скучна история

(Из записките на един стар човек)

Глава 1

Има в Русия един заслужил професор — Николай Степанович еди-кой си, таен съветник с много отличия; той има толкова много руски и чужди ордени, че когато му се налага да ги сложи, студентите го наричат иконостас. Познатите му са все изтъкнати хора; поне през последните двадесет и пет — тридесет години в Русия няма и не е имало нито един бележит учен, с когото да не се е познавал отблизо. Сега е доста самотен, но ако се говори за миналото му, дългият списък на славните му приятели завършва с такива имена, като Пирогов, Кавелин и поета Некрасов, които го бяха дарили с най-искрена и топла дружба. Той е член на всички руски и на три чуждестранни университета. И тъй нататък, и тъй нататък. Всичко това и много друго, което би могло още да се каже, оформя онова, което се нарича моето име.

Това мое име е популярно. В Русия то е известно на всеки грамотен човек, а в чужбина се споменава от катедрите с притурката „известният“ и „уважаваният“. То е от малкото щастливи имена, чието порицаване или споменаване без нужда в обществото или в печата се смята за признак на лош тон. Така и трябва да бъде. Защото с моето име е тясно свързана представата за човек знаменит, богато надарен и несъмнено полезен. Аз съм трудолюбив и издръжлив като камила, а това е важно, и съм талантлив, което е още по-важно. Освен това трябва да кажа, че съм възпитан, скромен и честен човек. Никога не съм си пъхал носа в литературата и политиката, не съм търсил популярност чрез полемика с невежи, не съм държал речи ни по банкети, ни над гробовете на другарите си… Изобщо върху моето научно име няма нито едно петно и то няма от какво да се оплаква. То е щастливо.

Носещият това име, тоест аз, съм шейсет и две годишен с оплешивяла глава, изкуствени зъби и неизлечим tic. Колкото името ми е бляскаво и красиво, толкова аз съм безцветен и грозен. Главата и ръцете ми треперят от слабост; шията ми, както у една Тургенева героиня, прилича на дръжката на контрабас, гърдите ми са хлътнали, гърбът — тесен. Когато говоря или чета, устата ми се изкривява на една страна, а усмихна ли се — цялото ми лице се покрива със старчески безжизнени бръчки. Няма нищо респектиращо в жалката ми фигура; може би само когато страдам от tic, придобивам един особен израз, така че на всеки, който ме погледне, навярно му внушавам жестоката мисъл: „Изглежда, тоя човек скоро ще умре!“

Чета си лекциите както преди нелошо; както и по-рано, мога да задържа вниманието на слушателите си в продължение на два часа. Увлечението, с което говоря, литературният стил и хуморът правят почти незабележими недостатъците на гласа ми, а той е сух, рязък и напевен като на фарисей. Но пиша лошо. Онази частица от мозъка ми, която управлява писателската способност, се е отказала да ми служи. Паметта ми е отслабнала, мислите са недостатъчно последователни и когато ги излагам на хартия, всеки път ми се струва, че съм загубил усета за органичната им връзка, конструкцията е еднообразна, фразата — бедна и плаха. Често пиша не това, което искам; когато пиша края, не помня началото. Често забравям обикновени думи и винаги губя много енергия, за да избегна в изложението си излишни фрази и ненужни вметнати изречения — едното и другото ясно свидетелстват за упадъка на умствената ми дейност. И забележително е, че колкото по-просто е изложението, толкова по-мъчително е напрежението ми. Когато пиша научна статия, се чувствам много по-свободен и умен, отколкото при поздравително писмо или докладна записка. Още нещо: по-лесно ми е да пиша на немски или английски, отколкото на руски.