Читать «Скучна история ((Из записките на един стар човек))» онлайн - страница 37

Победен съм. Щом е тъй, няма какво да продължавам още да мисля, няма какво да говоря. Ще седя и мълчаливо ще чакам какво ще стане.

Сутринта прислужникът ми донася чай и един брой от местния вестник. Прочитам машинално обявите на първа страница, уводната статия, извадките от вестници и списания, хрониката… Между другото в хрониката откривам такова известие: „Вчера с пощенския влак пристигна в Харков нашият известен учен, заслужилият професор Николай Степанович еди-кой си и отседна в еди-кой си хотел“.

Види се, гръмките имена се създават, за да живеят изолирано, отделно от тия, които ги носят. Сега моето име спокойно обикаля Харков; след два-три месеца, написано със златни букви върху надгробния ми камък, то ще блести като самото слънце — тогава, когато аз ще бъда вече покрит с мъх…

Тихо се почуква на вратата. Някому съм нужен.

— Кой е? Влезте!

Вратата се отваря и аз учуден правя крачка назад и бързам да заметна полите на халата си. Пред мен стои Катя.

— Здравейте — казва тя, като диша тежко след изкачването на стълбите. — Не ме очаквахте? Аз също… също пристигнах.

Сяда и продължава, като заеква и без да ме гледа:

— Защо не отговаряте на поздрава ми? Аз също пристигнах… днес… Научих, че сте в тоя хотел, и дойдох.

— Много ми е драго, че те виждам — казвам и свивам рамене, — но съм учуден… Сякаш от небето падна. Защо си тук?

— Аз? Тъй… просто реших и пристигнах.

Мълчание. Изведнъж тя става стремително и тръгва към мен.

— Николай Степанич? — казва, пребледняла и притискайки ръце към гърдите си. — Николай Степанич! Не мога повече да живея така! Не мога! В името на истинния бог, кажете ми по-скоро, ей сега: какво да правя? Казвайте, какво да правя?

— Какво мога да ти кажа? — недоумявам аз. — Нищо не мога.

— Кажете, моля ви! — продължава тя задъхано и треперейки с цялото си тяло. — Кълна ви се, че не мога да живея повече така! Нямам сили!

Пада на един стол и се разридава. Отметнала е глава назад, кърши ръце, тропа с крака; шапката й се е смъкнала от главата и виси на ластика, косата й е пръсната.

— Помогнете ми! Помогнете! — моли тя. — Не мога повече!

Изважда от пътническата си чанта кърпичка и заедно с нея измъква няколко писма, които падат от коленете й на пода. Събирам ги от пода и върху едно от тях познавам почерка на Михаил Фьодорович и без да искам, прочитам част от дума. — „страсти…“.

— Нищо не мога да ти кажа, Катя.

— Помогнете! — ридае тя, като хваща ръката ми и я целува. — Та вие сте ми баща, мой единствен приятел! Та вие сте умен, учен, живели сте дълго! Били сте учител! Кажете ми все пак, какво да правя?

— Честна дума, Катя, не зная…

Аз съм смутен, сконфузен, трогнат от риданията и едва се държа на краката си.

— Хайде, Катя, да закусим — казвам и пресилено се усмихвам. — Стига си плакала!