Читать «Лекомислената» онлайн - страница 9

Рябовски се върна, когато слънцето залязваше. Той хвърли на масата фуражката и блед, измъчен, с кални ботуши се отпусна на одъра и затвори очи.

— Уморих се — каза той и размърда вежди, мъчейки се да вдигне клепачите си.

За да му се погали и да покаже, че не му се сърди, Олга Ивановна се приближи до него, мълчаливо го целуна и приглади с пръсти светлорусите му коси. Искаше й се да го среши.

— Какво правите? — попита той и потръпна, сякаш го бяха докоснали с нещо студено, и отвори очи. — Какво правите? Моля ви, оставете ме на мира.

Отстрани я с ръце и се отдръпна и на нея й се стори, че лицето му изразяваше отвращение и досада. В същото време жената предпазливо му носеше с две ръце чиния със зелева чорба и Олга Ивановна видя как беше потопила в чорбата палците си. И нечистата жена с пристегнат корем, и чорбата, която Рябовски започна лакомо да яде, и тая селска къща, и целият тоя живот, който отначало така й харесваше заради простотата и артистичния безпорядък, сега й се сториха ужасни. Тя изведнъж се почувства оскърбена и хладно каза:

— Ние трябва да се разделим за известно време, иначе от скука може сериозно да се скараме… На мене ми омръзна. Днес ще си замина.

— С какво? Ще яхнете метла?

— Днес е четвъртък, значи в девет и половина пристига параходът.

— А? Да, да… Ами замини… — каза меко Рябовски, като се бършеше вместо със салфетка с пешкир. — На теб тук ти е скучно и няма какво да правиш. Човек трябва да е голям егоист, за да те задържа. Замини, пък след двадесети ще се видим.

Олга Ивановна весело се стягаше и дори бузите й пламнаха от удоволствие. Нима е истина, питаше се тя, че скоро ще рисува в гостната, ще спи в спалнята и ще обядва с покривка? На душата й олекна и тя вече не се сърдеше на художника.

— Боите и четките оставям на тебе, Рябуша — говореше тя. — Което остане, ще го донесеш… И гледай тука без мене да не мързелуваш, не падай духом, а работи. Ти си чудесно момче, Рябуша, зная си го аз.

В девет часа за довиждане Рябовски я целуна, да не я целува, както подозираше, на парахода пред художниците, и я изпрати на пристанището. Скоро пристигна параходът и я откара.

Пристигна си вкъщи след два дни и половина. Без да си сваля шапката и мушамата, тежко дишайки от вълнение, тя мина през гостната и влезе в столовата. Димов, без сюртук, с разкопчана жилетка, седеше на масата и точеше ножа от вилицата; пред него в една чиния имаше яребица. Когато влизаше вкъщи, Олга Ивановна беше убедена, че трябва всичко да скрие от мъжа си и че за това ще намери и умение, и сили, но сега, когато видя широката, кротка, щастлива усмивка и блестящите радостни очи, почувства, че да се крие от този човек, е също така подло, отвратително, че й е също така невъзможно и непосилно, както да оклевети, да открадне или да убие, и в един миг реши да му разкаже всичко, което бе станало. Като го остави да я целуне и прегърне, тя падна на колене пред него и закри лицето си.