Читать «Лекомислената» онлайн - страница 10

— Какво има? Какво има, мила? — попита той нежно. — Домъчня ли ти?

Тя откри зачервеното си от срам лице и го погледна виновно, умолително, но страхът и срамът й попречиха да каже истината.

— Нищо… — каза тя. — Просто така…

— Да седнем — каза той, като я вдигна и я сложи да седне на масата. — А така… Яж яребица. Ти си прегладняла, горкичката ми…

Тя жадно вдишваше родния въздух и ядеше яребицата, а той с умиление я гледаше и радостно се смееше.

Глава 6

Изглежда, към средата на зимата Димов започна да се досеща, че го лъжат. Той, сякаш неговата съвест беше нечиста, не можеше вече да гледа жена си право в очите, не се усмихваше радостно, когато я срещаше, и за да остава по-малко насаме с нея, често водеше вкъщи на обяд колегата си Коростельов, дребно остригано човече със спаружено лице, който, като разговаряше с Олга Иванова, от стеснение разкопчаваше всички копчета на сакото си и пак ги закопчаваше, а после започваше с дясната ръка да си дърпа левия мустак. На масата двамата лекари си приказваха, че при високо положение на диафрагмата понякога се явява сърдечна аритмия и че напоследък се наблюдават твърде често масови неврити или че вчера, когато Димов правил аутопсия на умрял с диагноза „злокачествена анемия“, открил рак на стомашната жлеза. И излизаше някак, че двамата водят разговори на медицински теми само за да дадат възможност на Олга Ивановна да мълчи, тоест да не лъже. След обяда Коростельов сядаше пред рояла, а Димов въздишаше и му казваше:

— Ех, братко! Какво да се прави! Я изсвири нещо тъжно.

Вдигнал рамене и широко разтворил пръсти, Коростельов взимаше няколко акорда и започваше да пее с тенор „Посочи ми такава обител, дето руският селянин да не стене“, а Димов още веднъж въздишаше, подпираше с юмрук главата си и се замисляше.

Напоследък Олга Ивановна се държеше крайно непредпазливо. Всяка сутрин се събуждаше в най-лошо настроение и с мисълта, че вече не обича Рябовски и че, слава Богу, вече всичко е свършено. Но след като изпиваше кафето си, се сещаше, че Рябовски я е откъснал от мъжа й и че сега е останала и без мъж, и без Рябовски; после си спомняше от разговорите на своите познати, че Рябовски подготвя за изложбата нещо поразително, смес от пейзаж с битова живопис в стила на Поленов, и че всички, които ходят в ателието му, са във възторг; но нали това, мислеше си, той е създал под нейно влияние и изобщо благодарение на нейното влияние много се е променил в положителен смисъл. Влиянието й е така благотворно и съществено, че ако го изостави, той може да се погуби. И се сещаше също, че последния път беше дошъл при нея с някакъв сив сюртук на точици и с нова вратовръзка и питаше замечтано: „Хубав ли съм?“ И наистина, изящен със своите дълги къдрици и сини очи, беше много красив (или може би така й се стори) и беше мил с нея.