Читать «Лекомислената» онлайн - страница 7

— Аз безумно ви обичам… — шепнеше той, дишайки в бузата й. — Кажете ми една дума и аз няма да живея, ще зарежа изкуството — бъбреше той силно развълнуван. — Обичайте ме, обичайте ме…

— Не говорете така — каза Олга Ивановна, притваряйки очи. — Това е страшно. А Димов?

— Какво Димов? Защо Димов? Какво ме засяга Димов? Съществува Волга, луната, красотата, моята любов, моят възторг и никакъв Димов няма… Ах, аз нищо не искам да зная… Не ми е нужно миналото, дайте ми едно мигновение… един миг!

Сърцето на Олга Ивановна се разтуптя. Тя искаше да мисли за мъжа си, но цялото й минало със сватбата, с Димов и с вечеринките й се струваше дребно, жалко, сиво, ненужно и далечно, далечно… Наистина: какво Димов? Защо Димов? Какво я засяга Димов? Изобщо съществува ли той в природата и не е ли само сън?

„За него, простия и обикновен човек, е достатъчно и това щастие, което вече е получил — мислеше си тя, закривайки лицето си с ръце. — Нека там да ме съдят, да ме проклинат, а аз напук на всички ще взема и ще загина, ей така на, ще взема и ще загина… Всичко трябва да се изпита в тоя живот. Боже, колко е страшно и колко е хубаво!“

— Какво? Какво? — бъбреше художникът, прегръщаше я и жадно целуваше ръцете й, с които тя леко се опитваше да го отстрани. — Обичаш ли ме? Да? Да? О, каква нощ! Чудна нощ!

— Да, каква нощ! — прошепна тя, загледана в очите му, блеснали от сълзи, после бързо се огледа, прегърна го и силно го целуна по устните.

— Наближаваме Кинешма! — каза някой от другата страна на палубата.

Чуха се тежки стъпки. Покрай тях минаваше келнерът от бюфета.

— Слушайте — каза му Олга Ивановна, смеейки се и плачейки от щастие, — донесете ни вино.

Художникът, блед от вълнение, седна на пейката, погледна Олга Ивановна с обожаващи, благодарни очи, после ги затвори и каза с морна усмивка:

— Уморен съм.

И опря глава на борда.

Глава 5

На втори септември денят беше топъл и тих, но мрачен. Рано сутринта над Волга пълзеше лека мъгла, а след девет часа започна да пръска дъжд. И нямаше никаква надежда, че небето ще се изясни. Докато пиеха чай, Рябовски обясняваше на Олга Ивановна, че живописта е най-неблагодарното и скучно изкуство, че той не е художник, че само глупаците мислят, че имат талант, и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, грабна ножа и раздра най-хубавия си етюд. След чая той стоеше мрачен до прозореца и гледаше Волга. А Волга беше вече без блясък, сива, матова, студена наглед. Всичко, всичко напомняше, че настъпва тъжна, навъсена есен. На човек му се струваше, че разкошните зелени килими на бреговете, елмазените отражения на лъчите, прозрачната синя далечина и всичко гиздаво и парадно сега природата беше снела от Волга и бе го скътала в сандъците за идната пролет, и гарваните летяха край Волга и й подвикваха: „Голата! Голата!“ Рябовски слушаше граченето им и си мислеше, че вече е свършил, че е загубил таланта си, че всичко на тоя свят е условно, относително и глупаво и че не би следвало да се свързва с тая жена… С една дума, той нямаше настроение и беше мрачен.