Читать «Лекомислената» онлайн - страница 11

Спомняйки си много неща и размисляйки, Олга Ивановна се обличаше и силно развълнувана отиваше в ателието на Рябовски. Тя го намираше весел и възхитен от своята наистина великолепна картина; той скачаше, лудуваше и на сериозните въпроси отговаряше с шеги. Олга Ивановна го ревнуваше от картината и я мразеше, но от учтивост стоеше пред картината мълчаливо четири-пет минути и въздъхвайки, както въздишат пред светиня, казваше тихо:

— Да, ти никога не си рисувал подобно нещо. Знаеш ли, дори е страшно.

После започваше да го моли да я обича, да не я изоставя, да се смили над нея, бедната и нещастната. Плачеше, целуваше ръцете му, настояваше да й се кълне в любов, доказваше, че без нейното благотворно влияние той ще кривне от правия път и ще загине. И след като разваляше хубавото му настроение, чувствайки се унизена, отиваше при шивачката или при някоя позната артистка да си осигури билет.

Когато не го намираше в ателието, оставяше му писмо, в което се кълнеше, че ако още днес не дойде при нея, непременно ще се отрови. Той се плашеше, отиваше и оставаше да обядва. Без да се стеснява от присъствието на мъжа й, говореше й дързости и тя му отвръщаше със същото. И двамата чувстваха, че взаимно си пречат, че са деспоти и врагове, ядосваха се и от злоба не забелязваха, че и двамата се държат неприлично и че дори остриганият Коростельов разбира всичко. След обяда Рябовски бързаше да се сбогува и да си отиде.

— Къде отивате? — питаше го Олга Ивановна във вестибюла и го гледаше с омраза.

Намръщен, присвил очи, той казваше името на някаква дама, обща позната, и ясно личеше, че просто се подиграва с ревността й и иска да я ядоса. Тя се прибираше в спалнята и лягаше на кревата; от ревност, яд, чувство на унижение и срам хапеше възглавницата и започваше силно да плаче. Димов оставяше Коростельов в гостната, отиваше в спалнята и сконфузен, смутен, тихо й казваше:

— Не плачи силно, мила… Защо правиш така? Трябва да се мълчи за такива неща… не трябва да се издаваш… Станалото — станало, с нищо не можеш да го поправиш.

Без да знае как да укроти тежката ревност, от която дори слепоочията й се пръскаха, мислейки, че нещата са още поправими, тя се измиваше, пудреше разплаканото си лице и хукваше при някоя от познатите дами. Не намерила Рябовски, отиваше при друга, после при трета… Отначало я беше срам да ходи така, но после свикна и за една вечер се случваше да обиколи всичките познати жени, за да намери Рябовски, и всички разбираха това.

Веднъж каза на Рябовски за мъжа си:

— Този човек ме потиска с великодушието си!

Тази фраза толкова й хареса, че като се срещаше с художниците, които знаеха за романа й с Рябовски, всеки път казваше за мъжа си, правейки енергичен жест с ръка:

— Този човек ме потиска с великодушието си!

Животът си течеше както миналата година: всяка сряда имаше вечеринки. Артистът декламираше. Художниците рисуваха, виолончелистът свиреше, певецът пееше и както винаги в единадесет и половина вратата на столовата се отваряше и Димов с усмивка казваше: