Читать «Лекомислената» онлайн - страница 8

Олга Ивановна седеше зад преградката на кревата, играеше си със своите прекрасни ленени коси и си представяше, че е ту в гостната, ту в спалнята, ту в кабинета на мъжа си; въображението й я отнасяше в театъра, при шивачката и при знаменитите приятели. Какво ли правят те сега? Сещат ли се за нея? Сезонът вече започваше и беше време да се помисли за вечеринките. А Димов? Милият Димов! Как кротко и по детски жално я моли в писмата по-скоро да се връща вкъщи! Всеки месец й пращаше по седемдесет и пет рубли, а когато му писа, че има да дава на художниците сто рубли, прати й и тези сто рубли. Какъв добър, великодушен човек! Пътешествието умори Олга Ивановна, тя скучаеше и искаше по-скоро да се махне от тия мъжища, от мириса на вечната влага и да се отърве от това чувство на физическа нечистотия, което изпитваше през цялото време, докато живееше из селските колиби, скитайки от село на село. Ако Рябовски не беше дал честна дума на художниците, че ще остане с тях до двадесети септември, можеха да си заминат още днес. И колко хубаво щеше да бъде!

— Боже мой — изстена Рябовски, — кога най-сетне ще има слънце? Не мога да рисувам слънчев пейзаж без слънце!…

— Но ти имаш етюд с облачно небе — каза Олга Ивановна, като се показа зад преградката. — Спомняш ли си, отдясно — гора, отляво — стадо крави и гъски. Сега би могъл да го завършиш.

— Хм! — намръщи се художникът. — Да го завърша! Нима смятате, че съм толкова глупав, та да не знам какво трябва да правя!

— Как си се променил към мен! — въздъхна Олга Ивановна.

— И много добре!

Лицето на Олга Ивановна затрепери, тя отиде до печката и заплака.

— Да, само сълзи липсваха. Престанете! Аз имам хиляди причини да плача, но, както виждате, не плача.

— Хиляди причини! — изхълца Олга Ивановна. — Най-главната причина е, че вече се отегчавате с мене. Да! — тя зарида. — Истината е, че вие се срамувате от нашата любов. Непрекъснато се мъчите художниците да не забележат, макар че това е невъзможно да се скрие и на тях отдавна всичко им е известно.

— Олга, аз ви моля за едно — каза художникът умоляващо и сложи ръка на сърцето си, — за едно: не ме измъчвайте! Повече нищо не искам от вас!

— Но закълнете се, че все още ме обичате!

— Това е мъчително! — процеди през зъби художникът и скочи. — Ще свърши така, че или ще се хвърля във Волга, или ще полудея! Оставете ме!

— Добре, убийте ме, убийте ме! — извика Олга Ивановна. — Убийте ме!

Тя пак зарида и се скри зад преградката. По сламения покрив на колибата зашумоля дъжд. Рябовски се хвана за главата и прекоси стаята от единия до другия ъгъл, после с решителен вид, сякаш искаше да докаже някому нещо, сложи фуражката си, метна през рамо пушката и излезе.

След излизането му Олга Ивановна дълго лежа на кревата и плака. Отначало си мислеше, че би било добре да се отрови, та върналият се Рябовски да я завари мъртва, но после се унесе в мисли за гостната, за кабинета на мъжа си и си представи как седи неподвижно до Димов и се наслаждава на физическия покой и чистотата и как вечер седи в театъра и слуша Мазини. И тъгата по цивилизацията, по градския шум и известните хора сви сърцето й. В стаята влезе една жена и започна бавно да пали печката, за да готви обяда. Замириса на изгоряло и въздухът посиня от дим. Идваха художниците с високи кални ботуши и с мокри от дъжда лица, разглеждаха етюдите и си говореха за собствена утеха, че Волга дори и в лошо време си има своя прелест. А евтиният часовник на стената тиктака… Измръзнали мухи се струпват в предния ъгъл около иконите и бръмчат и се чува как в дебелите папки под одъра се ровят хлебарки…