Читать «Свят на смъртта 5 (Светът на смъртта против флибустиерите)» онлайн - страница 198

Към първия спадаха хората, които просто живееха в друг времеви мащаб. Процесът на стареене на организмите им се забавяше в продължение на стотици или хиляди години. В останалото те с нищо не се отличаваха от обикновените хора.

Вторият тип бяха хора, чиито клетки, и нервните в това число, абсолютно не бяха подвластни на процесите на стареене, тоест теоретически те бяха способни да живеят вечно. Обаче количеството опасности, обкръжаващи ги в реалния свят, се оказваха точно такива, както и за всички останали, защото простото пресмятане на вероятностите сочеше, че рано или късно смъртта ще настигне и такъв човек.

Третата категория безсмъртни изглеждаше най-логичното създание на природата (или изобретение на учените). Искаш да живееш вечно? — тогава се защити срещу всякакви случайности. И този, третият тип, притежаваше силно повишена жизненост, тоест бърза регенерация на всякакви повреди на тъканите и абсолютен имунитет към всякакви видове болезнетворни микроорганизми. Вътре в категорията се разичаваха и подвидове — от умеещите в продължение на само няколко дни лекуват смъртоносни за обикновения човек рани до способността за секунди да си отрастват нова глава на мястото на изгубената предишна.

И накрая четвъртия тип безсмъртни авторът наричаше с малко неясния термин „богове“ и ги характеризираше с една дума само — „неубиваеми“. Тоест тези условно наричани за удобство „хора“ вече не можеха да бъдат реално убивани нито с помощта на плазма, нито при температури от порядъка на абсолютната нула, а за твърди излъчвания, химически разтворители и електромагнитни полета дори и не си струваше да си говори.

Язон изложи накратко на Морган цялата тази „безсмъртнология“, като поясни в заключение, че себе си и Мета той отнася, разбира се, към третата категория. Обаче тъй като и двамата нямат абсолютно никаква представа кога и как са станали безсмъртни, (нямаше нужда да го знае), то и Язон нямаше намерение да съди за реалните си възможности и развитието им с течение на времето. От същата книга, между другото, на Язон му беше известно, че някои „леко безсмъртни“ хора под въздействието на определени фактори постепенно се превръщаха в богове.

Морган се усмихваше; беше му ясно, че Язон хитрува. Той и самият известно време правеше същото, но сега, след като се бе натрупала достатъчно предварителна информация, се реши да задеде главния си въпрос. Разбира се, какво друго можеше да тормози закоренелия прагматик Морган освен безсмъртието преди всичко на собствената му персона?

— Не те карам да ми разказваш всичко, Язон. Отговори ми само на един въпрос. Онова, което лежи в Епицентъра, ще ни даде ли нужната ваксина?

Той суеверно се боеше да произнесе думата „безсмъртие“ н този контекст. Язон се зарадва извънредно на въпроса и се постара да вложи максимум искреност в отговора си:

— Да, Хенри, ти ще станеш безсмъртен. До каква степен обаче, често да ти кажа, не знам. Това винаги е индивидуално.

Изящното допълнение правеше достатъчно правдоподобна наглата лъжа на Язон.

След това поговориха и за други неща, но те вече не бяха от такова значение. Нали Морган вече беше захапал кукичката заедно с последната примамка! Сега вече щеше да влезе сам в капана без никой да го принуждава.