Читать «Последното желание» онлайн - страница 62

Обичайната подигравателна, лукава усмивка отново заигра на устните й, когато остави чашата.

— Гералт?

— Да?

— Този проклет покрив е твърде стръмен. По-добре да си тръгна оттук на разсъмване. В тъмнината може да падна и да се осакатя. Аз съм княгиня, имам нежно тяло, усещам грахово зърно през сламен дюшек. Е, какво мислиш?

— Ренфри — усмихна се неволно Гералт, — подобава ли на една княгиня да говори такива неща?

— Какво разбираш ти от княгини, проклетнико? Аз бях княгиня и знам, че красотата на живота е в това да правиш това, което ти се прави. Трябва ли да ти кажа какво ми се прави, или ще се досетиш сам?

Гералт не отговори, продължаваше да се усмихва.

— Дори не смея да помисля, че не ти харесвам — намръщи се девойката. — Нека по-добре да смятаме, че просто се страхуваш да не те сподели съдбата на кмета ерген. Ех, белокоси, нямам нищо остро в мен. Всъщност провери сам.

Тя положи краката си на коленете му.

— Свали ми ботушите. Те са най-подходящото място за криене на кинжал.

Вече боса, тя се изправи и откопча катарамата на колана си.

— Тук не крия нищо. И тук също, както виждаш. Но духни най-накрая проклетата свещ!

Навън в тъмнината мяучеше котка.

— Ренфри!

— Какво?

— Това батиста ли е?

— Разбира се, да я вземат дяволите. Аз княгиня ли съм, или какво?

5

— Тате — провлачи монотонно Марилка, — кога ще отидем на панаира? На панаира, тате?

— Тихо, Марилка — промърмори Цалдемейн, обирайки със залък хляб остатъците храна от дъното на чинията си. — Та какво казваше, Гералт? Те си отиват от града?

— Да.

— Не мислех, че всичко ще мине толкова гладко. С този неин пергамент и с печата на Аудоен ме беше притиснала до стената. Правех се на много страшен, но, честно казано, нищо не можех да им направя.

— Дори ако бяха нарушили закона открито? Ако бяха организирали безредици, битка?

— Дори тогава. Аудоен е страшно раздразнителен крал, изпраща на ешафода за всякакви дреболии. Имам жена, дъщеря, харесвам длъжността си. Не ми се налага да мисля откъде да търся утре нещо за ядене. С други думи, добре е, че си тръгват. А как всъщност стана така?

— Тате, искам на панаира!

— Либуша, вземи Марилка! Да, Гералт, не очаквах. Разпитах Стотника, кръчмаря от „Златния двор“, за новиградзската компания. Това се казва шайка. Разпознали са някои от тях.

— Така ли?

— Този, с белега на лицето, Нохорн, е бивш приближен на Абергард от така наречените ангренски наемници. Чувал ли си за тях? Ясно, кой не е чувал. Този, когото наричат Петнайсетака, също е бил там. А дори и да не е бил, прякорът му не идва от петнайсет добри дела. Мургавият полуелф, Циврил, е разбойник и професионален убиец. Май е свързан по някакъв начин с клането в Тридам.

— Къде?

— В Тридам. Не си ли чул за него? Много шум се вдигна навремето. Преди три… Да, преди три години, защото тогава Марилка беше на две. Баронът на Тридам държал в яма някакви разбойници. Техните приятелчета, и между тях май е бил и полуелфът Циврил, пленили на реката сал, пълен с поклонници — това било по време на Празника на Нис. Пратили на барона искане да освободи всички. Баронът, разбира се, отказал, и тогава те започнали да убиват поклонниците, един след друг. Докато баронът не смекчил позицията си и не пуснал цялата дружина от ямата, те изпратили по течението повече от десет трупа. Заради това баронът го заплашвало изгнание, а даже и обезглавяване — едни го упреквали, че отстъпил едва след като убили толкова хора, други вдигнали шум, че е създал прен… прецедент, или както там се нарича, трябвало е да застрелят всички с арбалети, заедно със заложниците, или да превземат сала с щурм, без да отстъпват нито педя. Баронът казал в съда, че е избрал по-малкото зло, защото на сала е имало повече от двайсет и пет души, сред тях — жени и деца…