Читать «Последното желание» онлайн - страница 60

— Не си. — Тя качи краката си на масата, без дори да се опитва да прикрие бедрата си с полата. — Ти си вещер, спасител на хората, които защитаваш от Злото. А в конкретния случай злото са мечовете и пожарите, които ще се развихрят тук, когато се изправим едни срещу други. Не ти ли се струва, че ти предлагам по-малкото зло, най-доброто решение? Дори за този кучи син Стрегобор. Можеш да го убиеш милосърдно, с едно движение, уж случайно. Ще умре, без да знае, че умира. А аз не мога да му обещая това. Даже напротив.

Гералт мълчеше. Ренфри изпъна ръце назад и ги сложи зад главата си.

— Разбирам колебанието ти — каза тя. — Но трябва да получа отговор незабавно.

— Знаеш ли защо Стрегобор и княгинята са искали да те убият тогава, в Крейден, а и после?

Ренфри се изправи рязко, свали краката си от масата.

— Мисля, че това е ясно — избухна тя. — Искаха да се отърват от първородната дъщеря на Фредефалк, защото аз бях наследница на трона. Децата на Аридея са родени в резултат на морганатичен брак и те нямаха никакво право на…

— Нямам предвид това, Ренфри.

Девойката наведе глава, но само за миг. Очите й заискриха.

— Е, добре. Защото уж съм проклета. Още от утробата на майка ми. Уж съм…

— Довърши!

— Чудовище.

— А не си ли?

За миг Ренфри изглеждаше беззащитна и съкрушена. И много тъжна.

— Не знам, Гералт — прошепна тя, после изражението й отново стана свирепо. — И откъде да знам, по дяволите? Ако си порежа пръста, тече кръв. Също така кървя всеки месец. Ако преям, ме боли коремът, а ако препия, имам главоболие. Когато ми е весело, пея, а когато ми е тъжно — ругая. Ако мразя някого, го убивам, а ако… О, по дяволите, стига толкова. Какъв е твоят отговор, вещерю?

— Моят отговор е: „не“.

— Помниш ли какво ти казах? — попита тя след кратко мълчание. — Има предложения, на които не може да се откаже, защото последствията са страшни. Предупреждавам те, че моето предложение е точно такова. Помисли си добре.

— Добре си помислих. И се отнеси към мен сериозно, защото аз те приемам напълно на сериозно.

Ренфри мълча известно време, играеше си с верижката на перлата си, обикаляща три пъти шията й и кокетно скриваща се между изящните й гърди, част от които бе разкрита от деколтето й.

— Гералт, Стрегобор помоли ли те да ме убиеш?

— Да. Той смяташе, че това ще бъде по-малкото зло.

— И ти му каза същото, което и на мен?

— Да.

— Защо?

— Защото не вярвам в по-малкото зло.

Ренфри леко се усмихна, после устните й се изкривиха в гримаса, много грозна на светлината на свещите.

— Друг път не вярваш! Разбираш ли, прав си, но само отчасти. Съществуват само Злото и Голямото зло, а в сенките зад тях се крие Много голямото зло. Много голямото зло, Гералт, е такова, каквото дори не можеш да си представиш, даже ако мислиш, че нищо не може да те учуди. И знаеш ли, Гералт, понякога се случва така, че Много голямото зло те хваща за гърлото и ти казва: „Избирай, братко, или мен, или онова, по-малкото“.

— Ще ми кажеш ли накъде биеш?

— На никъде. Подпийнах си и философствам, търся някакви истини. Току-що намерих една: по-малкото зло съществува, но ние не сме в състояние да го избираме сами. Само Много голямото зло може да ни принуди да направим такъв избор. Независимо дали го искаме.