Читать «Последното желание» онлайн - страница 61

— Аз явно съм изпил твърде малко — усмихна се ехидно вещерът. — А между другото, полунощ вече мина. Да говорим конкретно. Ти няма да убиеш Стрегобор в Блавикен. Няма да ти позволя. Няма да допусна да се стигне до клане и кръвопролития. За втори път ти предлагам: откажи се от отмъщението. Откажи се от намерението си да го убиеш. По такъв начин ще му докажеш, и не само на него, че не си кръвожадно, безчовечно чудовище, мутант и изрод. Ще докажеш, че той е сгрешил. Че ти е причинил Много голямо зло с грешката си.

Ренфри известно време гледа медальона му. Вещерът бе стиснал верижката му и го въртеше.

— А ако кажа, вещерю, че не умея да прощавам или да се отказвам от отмъщение, това ще бъде равносилно на признание, че той и онези като него са прави? Така ли? С това ще докажа, че все пак съм чудовище, демон, прокълнат от боговете? Чуй ме, вещерю. В самото начало на скитанията ми ме приюти един кмет ерген. Харесваше ме. Но тъй като аз изобщо не го харесвах, дори напротив, всеки път, когато ме искаше, така ме пребиваше, че на следващия ден едва успявах да стана от леглото. Веднъж станах по тъмно и му прерязах гърлото. Със сърп. Тогава не бях толкова опитна, колкото съм сега, и ножът ми се струваше нещо много малко. И, разбираш ли, Гералт, когато слушах как кметът хрипти и когато гледах как краката му се гърчат, осъзнах, че синините от неговите юмруци и ритници вече не ме болят и ми е хубаво, толкова хубаво, че… Отидох си, подсвирквайки си весело, здрава, радостна и щастлива. И после всеки път се повтаряше същото. Ако не беше така, кой би си хабил времето да отмъщава?

— Ренфри — каза Гералт. — Въпреки мотивите ти, ти няма да си тръгнеш оттук, подсвирквайки си, и няма да се чувстваш толкова хубаво като тогава. Няма да си отидеш весела и щастлива, но все пак ще си отидеш жива. Утре сутринта, както нареди кметът. Вече ти го казах, но пак ще повторя: няма да убиеш Стрегобор в Блавикен.

Очите на Ренфри блестяха, отразявайки свещите, перлата в деколтето й също блестеше, както и медальонът с вълча муцуна, който се клатеше на сребърната верижка.

— Жал ми е за теб — обади се внезапно девойката, без да откъсва поглед от проблясващия сребърен медальон. — Ти твърдиш, че не съществува по-малкото зло. И утре ще останеш на площада, върху обления в кръв паваж, сам-самичък, защото не си направил правилния избор. Ще си направил избор, но не правилния. Никога няма да знаеш дали си постъпил правилно, никога няма да си сигурен. Никога, чуваш ли? А ще ти се отплатят с камъни и лоши думи. Жал ми е за теб.

— А ти? — попита вещерът тихо, почти шепнешком.

— Аз също не умея да правя правилни избори.

— Коя си ти?

— Тази, която съм.

— Къде си?

— Студено ми е…

— Ренфри! — Гералт стисна медальона.

Тя вдигна глава, сякаш събудила се от сън, примигна учудено няколко пъти. За един кратък миг изглеждаше уплашена.

— Ти спечели — каза тя рязко. — Спечели, вещерю. Утре сутринта ще си тръгна от Блавикен и никога няма да се върна в това отвратително градче. Никога. Налей ми, ако е останало нещо.