Читать «Последното желание» онлайн - страница 144

Лицето на Вратимир, изкривено от смайване. Лицето на Ердил. И гласът на Хиреадан.

— Не, Ердил! Не го докосвай и не прави опити да го спреш. Разкарай се, Ердил! Махни се от пътя му!

Мирис на цъфнал люляк и касис… Врата. Потоци слънце. Жега. Задух. Мирис на люляк и касис.

„Ще има буря“ — помисли си той. И това беше последната му съзнателна мисъл.

6

Мрак. Миризма…

Миризма ли? Не — воня. Воня на пикоч, гнила слама и мокри дрипи. Смрад на изпълващ въздуха пушек от факла, забучена в желязна скоба на стена от грубо изсечени каменни блокове. Хвърляна от факлата сянка върху постлания със слама пръстен под…

Сянка на решетка.

Вещерът изруга.

— Най-после! — каза някой и вещерът усети как този някой го вдига и го подпира до влажната стена. — Вече бях почнал да се притеснявам. Толкова дълго беше в несвяст.

— Хиреадан? Къде… По дяволите, главата ми се пръска… къде сме?

— А ти как мислиш?

Гералт обърса лицето си с длан и се огледа. До отсрещната стена клечаха трима дрипльовци. Виждаше ги смътно, понеже се бяха свили колкото се може по-далеч от факлата, почти в непрогледния мрак. Под решетката, която отделяше цялата им група от осветения коридор, лежеше нещо, на пръв поглед наподобяващо купчина парцали. В действителност нещото беше старец с нос като дълъг клюн. Дължината на сплъстените му коси и състоянието на дрехите му говореха, че не е тук от вчера.

— Хвърлили са ни в ямата — заключи мрачно Гералт.

— Радвам се, че отново си в състояние да мислиш логично и да правиш изводи — подметна елфът.

— Дяволска работа… Ами Лютичето? Отдавна ли сме тук? Колко време е минало откакто…

— Не знам. Когато са ме хвърлили, аз също съм бил в безсъзнание. — Хиреадан скупчи малко слама и се намести по-удобно на нея. — Има ли значение?

— И още как, по дяволите. Йенефер… И Лютичето. Лютичето е там с нея, а тя се кани… Ей, вие там. Отдавна ли сме хвърлени тук?

Дрипльовците си зашушукаха нещо, но не отговориха.

— Да не сте глухи? — Гералт се изплю, все още не успяваше да се отърве от металния вкус в устата. — Питам ви кое време е сега? Ден или нощ? Сигурно знаете кога ви носят яденето?

Дрипльовците отново си зашушукаха нещо, разкашляха се.

— Оставете ни на мира, господине — каза накрая единият от тях, — и много ще ви моля да не ни заговаряте повече. Ние сме честни крадци, а не някакви си политически престъпници. Не сме се опълчвали срещу властта. Само сме крали.

— Ъхъ — подкрепи го вторият. — Вие си имате ваш ъгъл, ние — наш. Всяка жаба да си знае гьола.

Хиреадан изсумтя. Вещерът се изплю.

— Така си е — избоботи дългоносото старче със сплъстената коса. — В пандиза всеки си пази ъгъла и се държи при своите.

— А ти, дядка — попита подигравателно елфът, — кого поддържаш? Честните или политическите?

— Никого — гордо отвърна старецът. — Понеже съм невинен.

Гералт отново се изплю.

— Хиреадан — попита той, масажирайки слепоочията си, — това с опълчването срещу властта… истина ли е?

— Напълно. Нищо ли не си спомняш?

— Сещам се, че излязох на улицата… хората ме заглеждаха… После… После влязох в някакъв магазин…

— Заложна къща — сниши глас елфът. — Там влезе. И веднага заби юмрук в лицето на собственика. Здравата го измлати.