Читать «Последното желание» онлайн - страница 142

— В това можеш да не се съмняваш, вещерю.

— Аз — повтори той, — а не Лютичето. Ще го преместя на някое безопасно място. После ще се върна и ще ти платя първата и следващите вноски. Що се отнася до първата… — Той пъхна ръка в тайното джобче на колана си и извади печата със звездата и пречупения кръст. — Заповядай. Но не като първа вноска. Приеми го в знак на благодарност от един вещер за това, че макар и пресметливо, все пак си се отнесла към него по-доброжелателно, отколкото биха се отнесли повечето ти посестрими и събратя. Приеми го като доказателство за добра воля, предназначено да те убеди, че след като се погрижа за безопасността на приятеля си, ще се върна тук, за да уредим нашите сметки. Пропуснал съм да забележа скорпиона в букета цветя, Йенефер. И съм готов да си платя за тази своя немарливост.

— Прекрасна реч — магьосницата кръстоса ръце на гърдите си. — Трогателна и патетична. Но за съжаление изречена напразно. Лютичето ми трябва и остава тук.

— Той вече се сблъска с оня, когото смяташ да довлечеш тук. — Гералт посочи изрисувания под. — Когато успееш да докараш джина, въпреки всичките ти обещания Лютичето ще си изпати, може би дори повече. Теб те интересува само онова чудо от бутилката, нали така? Понеже имаш намерение да го направиш свое притежание и да го накараш да ти робува? Прави каквото искаш, докарай ако щеш десет демона. Но без Лютичето. Ако го сложиш на топа на устата, сделката няма да е честна, Йенефер, и губиш правото си да искаш отплата. Няма да допусна… — И изведнъж млъкна.

— Интересуваше ме кога най-после ще се усетиш — тихичко се изкиска магьосницата.

Гералт се напрегна, концентрира цялата си воля, стиснал до болка зъби. Безуспешно. Стоеше като парализиран, внезапно превърнал се в каменна статуя, в забит в земята стълб. Без да може да помръдне дори пръстите в обувката си.

— Знаех, че ще успееш да парираш магията, ако бъде хвърлена открито — каза Йенефер. — Освен това бях наясно, че преди да предприемеш каквото и да било, ще се опиташ да ме предразположиш с красноречието си. Докато дрънкаше, надвисналото над теб заклинание действаше и лека-полека те пречупваше. Сега можеш само да говориш. Но вече няма нужда да се напъваш да ми се харесаш. Знам, че си сладкодумен. Затова се спри, само ще развалиш ефекта от казаното досега!

— Хиреадан… — с мъка рече Гералт, все още опитвайки се да се пребори с магическата парализа. — Хиреадан ще разбере, че си замислила нещо. Бързо ще схване, всеки момент ще заподозре, защото ти няма доверие. При това от самото начало…

Магьосницата направи плавен жест с ръка. Стените на стаята се замъглиха и придобиха еднообразен мътносивкав цвят. Изчезнаха вратите, изчезнаха прозорците, та дори и прашните пердета и оплютите от мухите картини по стените.

— И какво ако Хиреадан се усети? — зловещо се намръщи тя. — Ще хукне да помага? През моята бариера няма минаване. Обаче те уверявам, че елфът няма да хукне наникъде, с нищо няма да ми навреди. С нищо. Защото е очарован от мен. Не, работата не е в никакви магически похвати, научени от дебелите книги, не съм го омагьосвала. Този глупак се влюби в мен. Ти не знаеше ли? Та той дори искаше да извика Беау на дуел, представяш ли си? Елф, ама ревнивец. Това не се среща често. Не случайно избрах тази къща, Гералт.