Читать «Последното желание» онлайн - страница 146

— Можеш да спреш дотук. Обаче как ти, Хиреадан, се озова в ямата?

— Когато припадна, неколцина стражи се завтекоха да те надупчат с копията. Влязох в спор с тях. В отговор ме халосаха с една алебарда по главата, след което се озовах тук. Сигурно ще ми лепнат обвинение за съучастие в заговор срещу човешката раса.

— Щом вече сме в редовете на обвиняемите — през зъби каза вещерът, — как мислиш, какво ни чака?

— Ако кметът Невил е успял да се върне от столицата, кой знае… — измърмори Хиреадан. — Той е мой познат. В противен случай присъдата ще бъде произнесена от властниците, сред които са и двамата потърпевши. Което означава… — Елфът с отсечен жест прекара ръба на дланта си през шията. Въпреки царящия в подземието мрак жестът оставяше малко простор за въображението. Вещерът си замълча. Крадците си шепнеха нещо. Старчето, затворено заради „невинност“, кротко спеше.

— Прекрасно — обади се Гералт най-накрая и изпсува. — Не само ще съм обесник, ами ще ми тежи на съвестта и твоята смърт. Че и смъртта на Лютичето, май. Не ме прекъсвай. Знам, че това стана заради номерата на Йенефер, но въпреки това съм виновен. Тази моя наивност. Тя ме омая, превърна ме в пън, както казват джуджетата.

— Нямам какво да кажа — измърмори елфът. — Предупреждавах те. Предупреждавах те, по дяволите, обаче и аз самият се оказах пън, както ти се изрази. Съжаляваш, че съм тук по твоя вина. Обаче аз можех да те спра там, на улицата, да те обезоръжа, да направя нещо, за да не допусна… Но не го направих. Страхувах се, че развалянето на магията й ще стане причина да се върнеш и… да й сториш зло. Прости ми.

— Прощавам ти великодушно. Защото нямаш представа каква сила имаше в заклинанието й. Скъпи ми елфе, обикновените заклинания ги парирам за няколко минути, без да припадам при това. Нямаше да ти се удаде да премахнеш магията на Йенефер, за да ме обезоръжиш… Спомни си за гвардията.

— Повтарям, не мислех за теб. А за нея.

— Хиреадан?

— Кажи.

— Ти да не я… Ти да не я…

— Не обичам възвишените думи — прекъсна го елфът с тъжна усмивка. — Да кажем, че съм силно увлечен по нея. Сигурно ще се учудиш как е възможно да си увлечен по такава жена?

Гералт притвори очи, за да извика в паметта си образа й. Образ, който по необясним начин го привличаше — казано, без да се използват възвишени думи.

— Не, няма да се учудя, Хиреадан — каза той. Откъм коридора се чуха тежки стъпки, задрънча метал. На пода на подземието легнаха сенките на четирима стражи. Проскърца ключ и невинният старец отскочи като попарен от решетката, за да потърси убежище в ъгъла на честните крадци.

— Толкова бързо? — полугласно изрази учудването си елфът. — Смятах, че за изграждането на един ешафод се иска повече време…

Единият от стражите, абсолютно плешив дангалак с четинеста като на шопар муцуна, посочи с пръст вещера.