Читать «Последното желание» онлайн - страница 143

— Беау Берант, Хиреадан, Ердил, Лютичето. Ти наистина избираш най-късия път до целта. Но от мен няма да успееш да се възползваш, Йенефер.

— Ще се възползвам, бъди сигурен. — Магьосницата стана от леглото и тръгна към него, като грижливо заобикаляше изографисаните на пода знаци. — Нали ти казах, че ми дължиш нещо за лечението на поета? Нищо работа, искам ти само дребна услуга. След това, което съм намислила, веднага ще изчезна от Ринда, обаче тук има неколцина, няколко… нека ги наречем неуредени дългове. Обещала съм това-онова на някои хора, пък аз винаги изпълнявам обещанията си. И понеже няма да смогна да направя това лично, ти ще ги изпълниш.

Той се бореше, бореше се с всичка сила. Напразно.

— Не се съпротивлявай, вещерю — усмихна се тя ехидно. — Няма смисъл. Имаш силна воля и добри съпротивителни сили срещу магия, но не можеш да се бориш срещу моите заклинания. И не ме разсмивай. Зарежи опитите да ме покориш с демонстрации на непоклатимо и гордо мъжество. Единствено на тебе ти се струва, че си непоклатим и горд. Заради приятеля си би направил всичко и без вълшебство, би платил всяка цена, би целувал обувките ми. Пък и нещо друго, ако ми беше хрумнало да се развличам. — Той мълчеше. Йенефер стоеше и се подсмихваше, а пръстите й палаво се разхождаха по звездата от обсидан, обсипана с елмази, която красеше лентата на шията й.

— Още в спалнята на Беау, когато разменихме с теб няколко думи, разбрах що за стока си — продължи монолога си тя. — И разбрах как точно ще те накарам да платиш. В Ринда всеки би могъл да уреди вместо мен моите дългове, да речем Хиреадан. Но ти ще го направиш, защото си длъжен да ми платиш. За престореното високомерие, за каменното изражение и за сарказма. За увереността ти, че можеш да стоиш лице в лице с Йенефер от Венгерберг и да я смяташ за самовлюбена проста и пресметлива вещица, като същевременно се пулиш в сапунисаните й цици. Плащай, Гералт от Ривия!

Тя се вкопчи с две ръце в косите му и жадно впи устни в неговите, като вампир. Медальонът на шията на вещера бясно се задърпа. Гералт изпита чувството, че верижката се скъсява и стиска гърлото му като примка. Теменужените очи на магьосницата изчезнаха и той потъна в мрака…

Гералт стоеше на колене. Йенефер му говореше с благ, нежен глас.

— Запомни ли?

— Да, госпожо.

Това беше собственият му глас.

— Тогава върви и изпълни поръчението ми.

— Слушам, госпожо.

— Можеш да ми целунеш ръка.

— Благодаря, госпожо.

Той запълзя към нея, както си беше на колене. В главата му бръмчаха десетки хиляди пчели. От ръката й струеше аромат на люляк и касис… Блясък. Мрак.

Перила, стъпала. Лицето на Хиреадан.

— Гералт! Какво ти е? Къде отиваш?

— Трябва… — изрече собственият му глас. — Трябва да вървя…

— О, богове! Вижте очите му!