Читать «Последното желание» онлайн - страница 140

Не, Гералт не разбираше Хиреадан. Защото, за разлика от него, с очите си на вещер забелязваше твърде много подробности, които явно убягваха на елфа.

— Да, Хиреадан — отговори той на въпроса. — Съгласен съм с теб. И ти благодаря за предупреждението. Но сега цялата работа е в Лютичето. Той си изпати в мое присъствие. Аз съм този, който не успя да го опази. Бих седнал по гол задник върху разярен скорпион, ако знаех, че така ще го излекувам.

— Точно от това най-много трябва да се пазиш — каза елфът със загадъчна усмивка. — Защото Йенефер е наясно с тази твоя черта и умира да се възползва от познанията си за хората. Не й се доверявай, Гералт. Тя е опасна жена.

Гералт не отговори.

Горе изскърца врата. Йенефер бе застанала на стълбите, подпряна на перилата.

— Ще дойдеш ли за малко, вещерю?

— Разбира се.

Магьосницата опря гръб на вратата на една от най-зле обзаведените стаи, в която бяха настанили страдалеца трубадур. Вещерът се доближи безмълвно и я погледна. Видя, че лявото й рамо е леко по-високо от дясното, че носът й е малко дълъг, а брадичката й е по-остра, отколкото трябва. И веждите й не бяха съвсем успоредни… А очите… Прекалено много детайли виждаше. И абсолютно напразно.

— Какво става с Лютичето?

— Съмняваш се в способностите ми?

Той продължи да я гледа. Тя имаше снага на двайсетгодишна девойка, но той предпочиташе да не гадае каква е истинската й възраст. Не, невъзможно бе да се отгатне каква е била преди и какво са оправяли по лицето и снагата й. Той престана да мисли по въпроса защото нямаше смисъл.

— Талантливият ти приятел ще оздравее — каза тя. — Гласовите му способности ще се възстановят.

— Безкрайно съм ти благодарен, Йенефер.

— Тепърва ще имаш възможност да го докажеш рече тя с усмивка.

— Мога ли да вляза при него?

Тя леко се забави с отговора. Гледаше със странна усмивка Гералт и почукваше с пръсти по касата на вратата.

— Разбира се, заповядай.

Медальонът на врата на вещера завибрира. На пода в центъра на стаята лежеше стъклена топка с размерите на малка диня, която пръскаше млечнобяла светлина. Топката бележеше средата на звезда с девет лъча, прецизно нарисувана така, че върховете им да докосват ъглите и стените на стаята. Вътре в звездата беше нарисувана пентаграма, украсена по краищата с черни свещи, забучени в свещници със странна форма. Черни свещи бяха запалени и от двете страни на леглото, до възглавницата на Лютичето, който лежеше завит с овчи кожи. Дишането му беше спокойно, нямаше ги вече стоновете и хриповете, а вместо гримасата на болка върху лицето му цъфтеше блажена усмивка на идиот.