Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 6

И възпитателите, и този глупак готвача, и мустакатата музикантка, и сакатия им директор… („Сакат в главата!“ — подмятаха тихичко зад гърба му.)

С една дума, всички ще откарат.

За това се говореше много, предъвкваха вестта като ланшни картофени обелки, но никой не си представяше как е възможно да откарат в някакви планини цялата тази дива орда.

Кузминчетата кой знае колко не даваха ухо на тези дрънканици, още по-малко им вярваха. Нямаха време. Целеустремено, фанатично дълбаеха своя тунел.

Пък и какво да приказват толкова, дори глупакът е наясно: невъзможно е да откараш където и да било едно приютско дете, ако то не иска! Няма да ги затворят в клетка като Пугачов, я!

Още в началото на пътя дрипльовците ще се пръснат където им видят очите, па иди, че ги търси!

Ако пък, да речем, успеят да придумат някого, на оня ми ги Кавказ лошо му се пише. Ще го оберат до шушка, ще го оглозгат до последното клонче, камъче по камъче ще изравнят със земята техния Казбек… В пустиня ще го превърнат! В Сахара!

Ей така смятаха Кузминчетата и отиваха да дълбаят?

Единият чоплеше пръстта с желязна пръчка, вече беше станала рохкава, сама се къртеше, а другият я изнасяше с ръждива кофичка навън. Идеше пролетта, когато стигнаха до тухлените основи на сградата, където се намираше хлеборезачницата.

Веднъж Кузминчетата седяха в дъното на своя тунел.

Тъмночервените, със синкав оттенък, старовремски тухли се трошаха трудно, кървава беше битката за всяко късче. По ръцете им се издуха мехури. Отгоре на всичко се разбра, че с неудобно да се кърти отстрани с лоста.

В тунела нямаше къде да се обърнеш, пръстта се ронеше във вратовете им. Газеничето, скалъпено от шишенце за мастило, което бяха откраднали от канцеларията, разяждаше очите им.

Е да, отначало имаха истинска свещичка, восъчна, и нея бяха откраднали. Но самите братя си я изядоха. Не издържаха веднъж, червата им се късаха от глад. Спогледаха се, погледнаха и светицата, вярно, мъничка беше, ама все беше нещо. Разрязаха я на две и я сдъвкаха, само фитилчето не ставаше за ядене.

Сега кадеше една връвчица, усукана от парцалче: в стената на тунела направиха вдлъбнатина — Сашка се сети, — оттам газеничето мъждееше синкаво, светлината беше по-малко от саждите.

Двете Кузминчета седяха грохнали, потни, изчернени, подпрели брадички на коленете.

По едно време Сашка попита:

— Какво става с Кавказ? Приказват ли?

— Приказват — отговори Колка.

— Ще ни карат ли натам? — Тъй като Колка не отговори, Сашка продължи: — А ти какво ще кажеш? Ходи ли ти се?

— Къде? — попита брат му.

— На Кавказ!

— За кво ми е?

— Бе знам ли… Интересно е.

— На мене ми е интересно да стигна ей там! — И Колка злобно трясна с юмрук по тухлите. Там, на метър или два от юмрука му, се намираше мечтаната хлеборезачница.

Върху масата, накълцана от ножовете, просмукана с възкисела миризма на хляб, са самуните: много сивкаво-златисти самуни. Кой от кой по-хубав. Една коричка да отчупиш — стига ти. Ще я поосмучеш, ще я глътнеш. А след коричката — цял вагон срединка, късай и лапай.