Читать «Месарят» онлайн - страница 9

Вече беше светло. Върнах се пеш. Пеех си и се заливах от смях. Не стигнах до края, но вече не бях девствена и лудеех от любов.

Как само бях станала в тъмното и като котка в нощта изминах с жадна утроба тъмния коридор до Даниел, до топлия мъж, сгушен в тайнството на леглото си. И двете нощни животни тутакси се разпознаха, той ме прие и притисна до себе си, аз докоснах кожата и подуших миризмата му, той беше в мен.

Беше в мен. По обед отново го желаех, но не посмях да се обадя. Едва вечерта научих, че същия ден Даниел заминал при родителите си за ваканцията.

Онази сутрин, когато се прибрах у дома, излапах три портокала, припомнях си всичко и не можех да удържа усмивката си. Още не знаех, че толкова често ще заминава и толкова рядко ще се връща, че ще има толкова много чакане, толкова малко нощи и никога утоляване.

Гледах месаря и го исках. Беше грозен с този огромен търбух, натъпкан в изцапаната с кръв престилка. Но плътта му беше обична.

От топлината на късното лято ли беше, от двумесечната раздяла с Даниел, или от лигавенето на месаря в ухото ми? Преливах от едва поносима възбуда. Събличах с поглед мъжете, които влизаха в магазина, гледах ги как щръкват, натиквах си ги между краката. Запрятах полите на жените, пожелавани от месаря и стопанина, разтварях им бедрата и ги нанизвах. Главата ми беше пълна с мръсотии и псувни, от гърлото надолу бях зейнала паст, искаше ми се, както съм зад касата, да се попипам, но това нямаше да ми стигне, нямаше да стигне. Този следобед ще отида с месаря.

Даниел, виж ме, цялата съм разтреперана и жалка. Сложи си ръцете на главата ми, Даниел, нека се разнесе гневът ми, нека се успокои тялото ми. Вземи ме, Даниел, направи да ми олекне.

Даниел, опитах се да нарисувам един букет рози. Не се смей. Как да предам цвета на розата, нейната нежност, изяществото й, крехкостта й, уханието й? А толкова я искам, мъчи ме, тегли ме непрестанно.

Колко сме жалки в опитите си да уловим света с писалка или четка в дясната ръка. Светът не ни познава, светът ни се изплъзва. Доплаква ми се, когато зърна морето и небето, когато чуя вълните, когато легна в тревата, когато гледам някоя роза. Заравям нос в розата, смуча бялото коренче на тревата, но тревата и розата не се отдават, тревата и розата пазят страшната си „тайна“…

Не те ли е стряскало понякога загадъчното присъствие на огромните тикви в някоя градина? Стоят си, спокойни и сияйни като Буди, на тегло колкото теб, и пред тази дръзка рожба на пръстта изведнъж те обзема съмнение, прекрачваш отвъд, гледаш с почуда тялото си, опипваш се като слепец. Градината си стои безучастна, все така увесила лъскави домати и шушулки боб, обрасла с миризлив магданоз и разтворени марули. И ти, чужденецът, тихичко отминаваш.

… Даниел, този следобед може би ще отида с месаря. Не се сърди, само теб обичам. Но месарят прелива от плът и има детска душа.

Даниел, този следобед наистина ще отида с месаря. Това нищо не променя, обичам само теб. Но месарят е похотлив, не искам повече да си мечтае за мен.