Читать «Месарят» онлайн

Алина Рейес

Месарят

Острието потъна леко в мускула, без усилия го обходи от край до край. Жестът беше съвършено овладян. Резенът падна, отпусна се меко върху дръвника.

Черното месо лъсна, раздвижено от докосванията на ножа. Месарят положи лявата си ръка върху широкото парче, а с дясната отново сряза надълбоко. Усетих под собствената си длан студената еластична маса. Видях как ножът навлиза в крехката мъртва плът, как я разтваря, подобна на сияеща рана. Стоманата се стрелна по тъмния силует, острието и срезът блеснаха.

Месарят вдигна поотделно резените и ги нахвърли един до друг на дръвника. Те плясваха глухо, с нещо като целувка по дървото.

С връхчето на ножа той дообряза котлетите, запращайки жълтите късчета тлъстина към плочките на стената. От топа, окачен горе на един ченгел, откъсна лист намаслена хартия, постави в средата му първия резен, пусна отгоре другите. И отново целувка, този път по-мляскаща.

После се извърна към мен с тежкия пакет върху изпънатата длан и го хвърли на везните.

Блудкавият дъх на суровото месо ме блъсна в главата. Отблизо погледнато, окъпано в нахлуващата през дългата витрина светлина на лятното утро, то беше яркочервено, красиво до потрес. Кой казва, че плътта е унила? Плътта не е унила, тя е злокобна. Тя се таи в левия ъгъл на душата и ни сграбчва в най-черните часове, отнася ни над гъсти морета, дави ни и ни спасява; плътта е наглият водач, мрачната наситена светлина, магнитният кладенец, към който в спирала е устремен главоломно засмуканият ни живот.

Месото на говедото пред мен беше същото като на преживящото в ливадата животно, само дето го бе напуснала кръвта, реката, превозваща, отнасяща с такава скорост живота, от която тук оставаха няколко капчици — бисери върху бялата хартия.

И месарят, който по цял ден ми говореше за секс, беше направен от същата плът, но топла, ту корава, ту отпусната, и месарят си имаше отбрани и не толкова добри парчета — желаещи, жадни да изпепелят живота си, да се превърнат в месо. От същата плът бях и аз и чувствах как от думите на месаря между краката ми пламва огън.

В отвъдния край на тезгяха, по цялата му дължина, имаше процеп с напъхан в него набор ножове за рязане, разсичане и кълцане. Преди да втъкне някой в месото, месарят точеше острието по бруса от едната и от другата страна, напред-назад по желязното точило. Пронизителното стържене оголваше сетивата ми чак до корена на зъбите.

Във витрината висяха розовите разчекнати зайци с разтворени пред едрите дробове търбуси — ексхибиционисти, разпнати мъченици, принесени в жертва пред неутолимата стръв на домакините. Кокошките бяха окачени за вратовете, за мършавите и жълти източени вратове, прободени от ченгелите, които държаха малките им глави извърнати към небето, и дундестите им пилешки тела висяха окаяно с една-единствена приумица — трътката, бодната над ануса като изкуствен нос върху лицето на клоун.

Изложени като скъпоценности във витрината, различните парчета свинско, телешко, говеждо, агнешко палеха лакомията на клиентите. Преливайки от бледорозово до тъмночервено, месата ловяха светлината като живи бижута. Съперничеше им карантията, величавата карантия, най-скритата и достоверна, най-съкровено означаващата част на мъртвото животно: тъмните кървави дробове, изтъкани от мекота, огромните, непристойно грапави езици, белезникавите загадъчни мозъци, увитите в своята заобленост бъбреци, пронизаните от артерии сърца, както и останалото, потулено в хладилника — грозните сиви и гъбести бели дробове за котките на бабичките; телешките момици, рядка стока, пазена за най-желаните клиентки, и онези овнешки мъди, отделно носени от кланицата и предавани завити, при пълна тайна, на един набит господин.