Читать «Домът на скитащите» онлайн - страница 181

Уговориха се да отидат при Иван Кузмич вдругиден, тъй като в неделя кибернетиците бяха заети с производството, а Благоволин — с изпитанията. Вдругиден ще се освободят и ще се заемат с Линия девета. И заговориха за друго. Дмитрий Алексеевич седеше, без да вдига очи. Зернов го поглеждаше и си мислеше: ето вече се появи ново поколение, което не иска да повтаря нашите грешки. Което не се страхува да повярва в небивалото и различава небивалото от невъзможното, а ние не можехме. Което се грижи за благото на човечеството, без да бърка истинските блага с моментната изгода. „Странно — мислеше Зернов, — нали нашето поколение разбра, че знанието може да бъде опасно. По наше време атомната бомба престана да бъде тайна на една страна. После водородната бомба и ракетните атомни подводници, и глобалните ракети. Да, ние разбрахме, но повърхностно, а осъзнаването го оставихме за тях, за следващото поколение. Колко трудно ми беше да се убедя сам да не посягаме върху тайната на инвертора, това абсолютно оръжие. Да убедя сам себе си, че на Земята вече има стотици пъти повече оръжие, отколкото е необходимо. Че максимум след три години инверторът ще се появи на въоръжение във всички армии и отново ще се стигне до «равновесието на силата»! А за Дмитрий това решение не би представлявало никакво усилие. Какво пък, сега сме квит, приятелю… Ти се осмели да приемеш сътрудничеството на пришълеца, аз се осмелих да се откажа от оръжието му. Надявам се, че вдругиден Иля Михайлович няма да намери инвертора…“

Така си мислеше Зернов, докато изслушваше съображенията на сътрудниците си, сбогуваше се с тях и ту тук, ту там вмъкваше по някоя уместна забележка. Той излезе последен от залата за съвещания и по навик тръгна към кабинета си — наближаваше полунощ и заедно с това времето на поредните бележки в дневника.

Забръмча вътрешният телефон:

— Докладва възелът за свръзка. „Вилата“ моли да я свържем.

— Свържете… Вила, Първи слуша.

— Другарю Първи, докладва Кашицин! Учителя моли за разрешение да поговори с вас.

Капитан Кашицин беше старши в охраната на Десантника.

Зернов се усмихна — представи си как Линия девета „моли“.

— Да, разрешавам.

Пауза. После познатият глас с наставническа интонация:

— На телефона?

— Първи е на телефона — рече Зернов.

— М-да, познах ви. И тъй, налага се да се сбогуваме, Ми… — Чу се как Кашицин го поправя: „Другарю Първи!“… — Другарю Първи. М-да. Сбогом, не ме помнете с лошо, както се казва. Аз си отивам и…

— Не ви разбирам добре — меко го прекъсна Зернов. — Не искате ли да ми кажете нещо по работа?

— Работата е свършена. Отзовават ескадрата. Сбогом.

Качеството на линията за спецвръзка беше великолепно. Зернов чуваше как слушалката тракна на масата, изтрополяха стъпки, после се разнесе гласът на Кашицин:

— Другарю Първи, разрешете да доложа…

— Оставете. Къде е той?

— Върна се при машинката… стой!! — извика Кашицин и в слушалката нещо изтрещя.

„Изпусна слушалката“ — разбра Зернов. След няколко секунди капитанът закрещя по телефона:

— Разрешете да доложа. Учителя лежи в безсъзнание, машината се разпадна на прах! Другарю Първи!…