Читать «Домът на скитащите» онлайн - страница 179

— Малко не уцелих — изгрухтя Тафа. Беше отличен пилот. С една маневра постави кораба почти напълно успоредно с пристана.

Ако корабът бе застанал съвсем чисто, работата би била завършена и пилотът щеше да извади ключа от щита, изключвайки двигателите. Останалото можеше да свърши спътникът, като за части от секундата включи гравитационното си поле. За щастие успоредността не беше чиста.

— Ще го пооправим ли, момче?

— Ще го пооправим, вашвидливост… Водя кърмата. Готов ли сте?

— Готов съм. Води.

Тафа легна надясно върху облегалката на креслото и като гледаше към горния кърмов екран, започна да повдига кърмата. Командорът държеше ръката си върху ръчката на носовия двигател. Ако се случи нещо, той трябваше да „позадържи носа“ — да не му позволи да слиза. А ръката му се страхуваше. Тя изведнъж бе забравила на коя страна трябва да се завърти ръчката. Наложи се да се наведе и да погледне. Повдигане — нагоре. Сваляне на носа — надолу.

— Задръжте… — рече първият пилот. — Стоп…

Още. Стоп.

Командорът два пъти дръпна ръката нагоре, завоят започна да се забавя, но прекалено бързо. Тафа извика:

— Прекалихме! Надолу носа!

Отстрани не се разбираше защо е толкова притеснен. Носът се повдигаше едва забележимо, пълзешком. Но осемдесет хиляди тона по природа са си бавни. Бавно набират скорост, но още по-бавно спират.

Да свали, тоест надолу.

Джал блъсна ръчката. Почака. Блъсна я още веднъж. Носът тръгна надолу, а кърмата — нагоре, към блестящата стена на хранилището. Блъсна я за трети път и я задържа. Би я държал докрая, но ръчката се измъкна изпод пръстите му — пилотът, с изкривено от бяс лице, бе дръпнал двата двигателя. И замря. И Джал замря.

Буксирът се тресеше и спираше, като се поклащаше на болтовете, а кърмата се движеше нагоре. Бавно се изкачваше, приближавайки се към хранилището. Очертанията на Студения трепнаха и се размазаха на екрана — автоматите бяха включили антипритеглянето, но късно! Корабът не можеше да спре. Бавно, бавно, както плувецът докосва шамандурата в прозрачната вода, както рибата се провира през водораслите, корабът се приближи към блестящата повърхност на хранилището. Трепна. В огледалната стена хлътна тъмен триъгълник. Много бавно. Около вдлъбнатината проблясваха светли петна. Черен като Космоса, триъгълникът се увеличаваше. Кърмата влизаше все по-навътре и електронните очи на кораба едно след друго потъваха в тъмнината на хранилището. Тафа изстена и се сви в креслото. Като отговор на този слаб звук се разнесе съскане. То също беше тихо, но в космическата тишина изглеждаше оглушително. Екраните се заляха с мляко, което кипеше с огромни мехури. Течният кислород бе ливнал от хранилището, беше обвил кораба от носа до кърмата и бе кипнал по корпуса като мляко, което се излива от тенджерата върху огъня.

Командорът на Пътя преброи до осемнадесет — Великия Диспечер мълчеше. И Великия Десантник мълчеше. Пилотът Тафа неподвижно висеше във фиксаторите. Джал нахлупи шлема на главата му — извади според аварийната инструкция пилотския ключ от таблото и надяна шлема и на своя скафандър.